Практики за вървежност

Моите баби още, когато бях малка са ми казвали някой малки практики за вървежност. Примерно, като се тръгне на път да се плисне вода напред, за да ми върви по вода или просто да се прекръстя и да кажа:"С Бога напред и аз по него". Разбира се тази фраза има много варианти и всеки си я знае по свой начин, важното е да работи за нас като защита. Но в живота ми имаше един момент на адски невървеж и реално не бях много на ясно какво да правя. Трябва да спомена, че бях направила всякакви изчиствания, но невървежността ме съпътстваше навсякъде. Когато вече нямаше какво да правя и започна да ме натиска отчаянието дойде един сън. На прозореца ми стояха и потропваха малки духчета като деца по нощнички и ме викаха по име. Сега няма да обяснявам какъв страх брах, заради други едни сънища от по-далечното ми минало, но в този сън имаше послание за мен и то гласеше:"Когато тръгнеш на път хвърли една бяла монета с лявата ръка, през дясното рамо и кажи: Плащам на пазителите на всички пътища, вдигнете бариерата, трябва да премина. Благодаря! След това вървиш напред и не се обръщаш" Много пъти съм го правила, когато дойде невървеж и при мен този малък ритуал наистина работи. Правя го винаги, когато ми предстои дълъг път или важна работа. И още нещо. Този ритуал може да се комбинира с един заговор между човек и пазители - ангел и демон. Просто е. Обръщаш глава към дясното рамо и казваш: " Ангел хранител, моля те, помогни ми с мен бъди, всяка врата ми отвори! Така да бъде! Благодаря!" След което обръщаш глава към лявото рамо и казваш: Демон пазител, моля те, помогни ми с мен бъди, всяка врата ми отвори! Така да бъде! Благодаря!" Едно предупреждение - не забравяйте да благодарите. Тези двамата винаги ни съпътстват и напътстват за наше благо, друг е въпросът колко ги чуваме и разбираме, но винаги са заслужили поне едно БЛАГОДАРЯ. Приятно магичене от мен. И запомнете, който започне не може да спре.

Ножът и ножиците като магични атрибути

Откакто светът стана глобален съвременната магика също стана доста глобална. Както се казва всеки, който прочете няколко публикации и става маг, а онези, който са чели най-малко стават направо гуру в магията. Затова все по-често се чудя дали се смея или да плача. Още по-лошото е че на такива хора има и кой да им плаща, защото светът има нужда от чудеса. Животът в интернет вече не е интересен, необходим е екшън и съвременните магове могат да го предложат и то не много скъпо, по-скоро напълно достъпно като цена. Особено ми харесва да чета статии и книги на съвременни езотерици, които по системата сбирщайн правят невъобразимо смешни съчинения, но сега нямам идеята да ги критикувам. Могат да си пишат и пишат, могат да издават и издават книги, явно има и кой да ги чете. Обаче повечето съвременни автори забравят да казват кое от къде са преписали, което също не ме интересува, защото мога да се сетя.На мен ми е известно, че малко по-назад във времето разните западноевропейски алхимици и езотерици са ходели на изток, за да се учат на т.н. тайно познание и доста са научили, но и доста не са доразбрали. А съвременните им последователи, особено по нашите земи е срамота да ми говорят глупости и да ми рицитират недонаучени учени, особено като се знае колко древна е нашата култура, а и магична "наука". Сега няма да се пъна и да разказвам колко е древна нашата алхимия щом от тук е тръгнала технологията за добив и обработка на злато, както и дестилацията като химичен процес за преработка на ферментирали плодове и билки. Но се изкушавам да кажа някой неща, който са свързани с металните произведения, използвани и до днес в магията. Всеки уважаващ себе си маг има своя нож или кинжал, защото в западната литература това е описано като задължителен магически атрибут. Друг е въпросът, че металните сечива векове наред са били приоритет на едни по-висши касти, а за обикновения човек са били лукс, следователно селският маг може и да не е имал нож или кинжал, а ако го е имал, това сечиво е било безценно. А съвсем друг е въпросът, че и науката е била лукс и до нея са имали достъп малцина, затова е наричана и тайна. Но нека се върна в темата. Известно е че западната езотерична литература преди 2 или 3 века се е пишела главно от мъже, а съвременниците ни просто преписват и не се и замислят за това, което пишат, нито откъде точно идва това знание, нито дали е точно така, както го пише в дебелите книги с комерсиално лъскави корици. Затова реших да уточня няколко дребни подробности срещу, които много модерни вещери ще възроптаят, но не ми пука. Кинжалът или ножът е мъжки атрибут и е от нещата, които всеки магьосник, но от мъжки пол трябва да има. И тук идва голямото НО, кой е атрибута на вещицата или магьосницата, казано на съвременен език. Ами НОЖИЦАТА, мили момичета. В малко по-далечно време, когато не е имало обществени медицински заведения, хората са лекувани от селските знахари, баячи и вещи в занаята. Повече дори. всеки род си е имал вещ човек, който да се грижи за родовата памет, не само за здравето и този човек е обучавал, най-даровитото дете от рода, за да продължи традицията. И ако момичето е можело просто да се научи на домашните магични ритуали, момчето е трябвало да има ДАРБА. И тук възниква въпросът на какво са учели момичетата? Ами в древността дори месенето на хляба е било ритуал, а готвенето и днес си е алхимия, особено работата с подправки, които наричаме билки, което значи, че всяка от нашите баби е била неосъзната вещичка. И още нещо, но свързано с ножа и ножицата. Когато в семейството се е раждало дете и е трябвало най-възрастната жена да помогне в израждането в жарта на огнището са поставяни и двата атрибута - ножът и ножицата, от една страна, за да се дезинфекцират, а от друга страна да се пречистят и са поливани с вода преди да се отреже пъпната връв на детето. Няма да разказвам за четирите стихии, трябва сами да се сетите за тях ако сте магове. Но има една подробност, която удобно забравяме. Когато се роди момче, бабата (акушерката) реже пъпната връв с нож, а когато се роди момиче, пъпната връв се реже с ножица, защото това са мъжката и женската атрибуция на магичта тайна наука, която предците ни са знаели, а ние всеки ден изопачаване и се чудим защо при нас не се получава чудото, което древните са знаели. Ами просто е. Ние не спазваме правилата на женската и мъжката енергия. Иначе знам, че много от коментарите на дамите ще бъдат свързани с фразата, че на тях и с нож им се получава. Вярвам ви. Но не съвсем. Пишете по-често какви ритуали правите, а аз ще им се радвам. ЗАБЕЛЕЖКА: В селската магия на предците ни ножът и ножицата много често се заменят с други режещи инструменти като : кръклизи, сърп, брадва, тесла и др. Това личи от думите в старите наричания. ЗАБЕЛЕЖКА:

КОЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ

Когато приближава Коледа, всеки се сеща за най-съкровените си желания и по свой собствен начин си поръчва подарък, който след няколко дни ще потърси под коледното дърво, украсено блестящо и очакващо пристигането на добрия старец, съпътствано от песента на вълшебните звънчета, които огласяват пътя на елените. После на това свещено място, за всяко дете, там, край елхата щеше да се съберат всички хора от семейството, които я бяха украсили с толкова надежда и нетърпеливо очакване, за да си намерят очаквания подарък.
А малко по-рано, в самото навечерие на Коледа с най-голямо удоволствие всеки от тях би протегнал ръце към топлината на камината, би се насладил на уханието на живия огън, смесено с уханието на домашния хляб и препечената, червена, суха чушка, би взел два ореха между дланите си и би ги счупил със собствени сили, само, за да задържи по-дълго усещането за истинското и неподправеното в този толкова специален ден, когато семейството се събира около огнището и ритуално си поделя пухкавия бял хляб.
Ще си припомнят невероятните ловджийски истории на дядо, ще послушат приказките на баба или просто ще си спомнят, че са били деца и че всичко това вече им се е случвало толкова много пъти, че една нощ, пък дори и толкова вълшебна като Коледа, не може да побере в шепите си толкова много спомени, някой се процеждат между по-ярките и падат в забравата, както пясъка в стар пясъчен часовник, после изчезват завинаги или за малко, но онези мигове на топлина, в която се сгушват всички от семейството сякаш остават да витаят из въздуха, като добри духове, който се развилняват точно в коледната нощ.
Коледа е онзи празник, които пристъпва с тихи стъпки към дома на всеки християнин, приканва го да намери най-доброто в себе си и около себе си и да преоткрие цялото си човешко благородство.
А там някъде в съзнанието на всяко дете се загнездва образа на един благ и справедлив старец, който има изключително важната задача да прецени добрината им и да награди усилията им да бъдат добри с най-желаните подаръци. До вечерта на Коледа той седи в своя люлеещ се стол и чете безбройните писма на малчуганите, преценява колко послушни са били и после им подготвя желания подарък.
Но тази Коледа щеше да е много трудна за добрия старец, защото той очакваше едно много специално писмо. Това от детето, което щеше да му пише за първи път и той трябваше на всяка цена да изпълни това желание, защото беше първото желание на едно самотно дете.
***
Същевременно на едно друго място и в едно друго време, на едно дете щеше да му се случи интересна случка, защото то не знаеше нищо за красивия Дядо Коледа, който показваше разни промоции по рекламите, тъй като нямаше как да ги гледа, нито пък се досещаше за тях. Това дете си нямаше коледно дърво, защото си нямаше нито своята детска стаичка, нито дори свой роден дом. Но то безумно вярваше, че някъде там из огромния свят има един Дядо Коледа, който изпълнява и най-съкровените, и най-трудните и най-неизпълнимите желания. За него просто беше зима и идваше Коледа. А каква зима беше само.
Зима, но от онези пухкави зими, за които сме чували и които все по рядко ни се случват. Имаше от онзи безкрайно бял, пухкав сняг, който хрупка като пресни солетки и е просто удоволствие да се пързаляш и дори като се почувстваш уморен да не ти се иска да влезеш и да се стоплиш до камината, а ти се иска да вдигнеш глава, да поемеш дълбоко въздух и да усетиш, цялата свежест на студения, щипещ бузите въздух.
Точно в този ден малкият палавник Гошко се беше измъкнал рано-рано от завивките, защото му се стори, че чу вълшебните звънчета на Дядо Коледа и реши, че е дошъл неговият вълшебен миг, в който някой ще е готов да изпълни и най-трудното, най-невъзможното и най-неизпълнимото, точно неговото, желание. Изровил беше, веднага, химикал и стара тетрадка от ученическата си чанта и беше написал първото в живота си писмо. И това писмо беше особено важно, защото щеше да го изпрати на самия Дядо Коледа и щеше да си поиска дом, стая и коледно дърво, но най-трудно му беше да напише писмото така, че да не изглежда, че иска твърде много и наведнъж.
Седнал на земята и тихо сгушен до леглото, което му бяха дали в детския дом за временно настаняване, Гошко стисна очички и се опита да си представи какво е да си има дом, не такъв временен, а дом като онзи на другите деца, които му бяха съученици от първи клас и бяха със семейство и дом, който идваха на училище с мама или баба, дори понякога ги докарваха татковците им с кола. Защото си помисли, че за да си го поиска, значи би трябвало да може да си го представи. Желанията не биха се сбъдвали, ако не бяха истински.
Гошко беше виждал много къщи - някои бяха големи, а други още по-големи, някои бяха малки и спретнати или пък много стари и небоядисани, едни му изглеждаха сиви, а други - още по-сиви. Беше виждал и блоковете, но някак си не можеше да си представи какво е апартамент, защото никога не беше влизал в апартамент, но като че най-трудно му беше да си представи какво е мама или баба да го хване за ръчичка и да го заведе у дома. Как ставаше това? Всеки ден виждаше как майки и баби водят деца на училище, дори виждаше как ги чакат след училище, за да ги заведат у дома, но как ставаше всичко това му беше толкова необяснимо, просто, защото не му се беше случвало.

***

Веднъж, когато беше в първи клас, се опита да си представи какво е да си има баба, като тази на Дани от неговия клас. Тази баба беше ниска, дебеличка със олющени обуща и пазарска чанта в ръка и всяка сутрин купуваше баничка на внучето си.
Гошко се огледа сред хората, които познаваше и забеляза, че лелката, която чисти втория етаж на дома за временно настаняване, малко прилича на бабата на Дани. Един ден я причака на стълбите и я попита:
- Леличко, може ли да те питам нещо много важно?
И когато тя му кимна утвърдително, той си пое дълбоко дъх, за да събере всичките си сили и я попита:
- Искаш ли да ми станеш баба?
А тя му обясни, че не може да му стане баба, защото си има свои деца и свои внуци. На Гошко му стана още по-тъжно и самотно и затова реши да я попита още нещо:
- А можеш ли да ми купиш баничка?
Той знаеше, че ще му дадат за закуска баничка още на другия ден, но просто искаше да знае какво е някой да му купи баничка, някой, който да прилича на бабата, за която си мечтаеше.
Тогава Гошко въздъхна тежко и си каза:
- Дядо Коледа, искам такава баба, същата като бабата на Дани.
Но миналата Коледа добрият старец не му беше донесъл желаната баба и Гошко реши, че не е получил подарък, само защото не е написал писмо, а не беше написал писмо, само защото тогава не можеше още да пише.

****

А сега, когато очакваше поредната самотна Коледа все по-често се опитваше да си представи какво е майка.
Преди няколко дни дойде майката на Асенчо. Той никога не я беше виждал, но му казаха, че е майка му и той и се радваше, за да го вземе, но тя не го взе, защото нямаше къде да го заведе, но му беше купила шоколадче и той си го изяде сам, защото беше от майка му.
В очите на Гошко тя беше много слаба, много висока и черна. Асенчо му каза, че не я харесва, но след като си беше изял шоколадчето.
А иначе, Гошко отдавна беше разбрал, че Асенчо си харесваше за майка леличката, която раздаваше закуските в столовата. Тя беше добра. Понякога даваше допълнително храна и нея всички я обичаха. Беше... никой не гледаше каква беше. Тя пазеше диета и разделяше нейната порция между послушните. Всички я обичаха и пред нея бяха послушни.
А Гошко си харесваше за майка една госпожа от училището. Всички казваха, че който не слуша свършва при нея и като се отиде при нея става страшно.
Той беше палаво дете, но много внимаваше да не направи беля, защото, ако идеше при нея тя щеше да си помисли, че е лош и нямаше да му стане майка, а за него това беше най-страшното нещо на света.
Всеки ден той заставаше близо до вратата на нейния кабинет, за да я види, просто да я погледне и да се почувства по-щастлив, защото щеше тайно да и' обещае, че ще е най-доброто дете на света.
Тя беше много хубава. Според преценката на Гошко тя носеше много красиви дрехи. Приличаше на есента. Имаше зелен костюм, но не онова пролетното свежо зелено, което се промъква между снежните преспи, когато пониква първото кокиче или онова зелено, което украсява розовия вишнев цвят, точно в онзи момент, когато розовото листче се отронва и полита към земята сякаш танцува валс; нито приличаше на онова лятното наситено зелено, което натежава пред очите през дните на най-голямата жега, а беше от онова зелено, което преминава в леко жълто и с оранжевия шал, който понякога го украсяваше, приличаше на най-красивото дърво в училищния двор. Тази жена му вдъхваше необяснима топлина и мекота и на Гошко му беше необяснимо странно защо всички деца се страхуват от нея. А като я погледнеше в очите виждаше само уморена добрина и не можеше да си представи, как тя можеше да е зла към някого.
Тя, неговата избрана майка, имаше светла коса, не беше точно руса, а просто истинска, кафява, не много тъмна и не много светла и Гошко не знаеше какъв е този цвят, но беше сигурен, че е като тази на Любимка.

****

А Любимка му беше съученичка и всички много я харесваха. Тя беше най-красивото момиченце и на Гошко му се налагаше да се сбива с някой всеки ден заради нея, защото си я беше харесал - за сестра .
Първият ден дори седяха заедно, но после ги разделиха, защото баща и не искаше тя да седи с него.
Гошко не беше виждал бащата на Любимка да я довежда или взима, както правеха родителите на другите деца, защото това беше работа на детегледачката. А всички казваха, че Любимка е от богаташко семейство. Но понеже нейните родители не идваха и никой не ги беше виждал, Гошко си представяше дома на Любимка като неговия, пълен с чужди хора и смяташе, че тя е като него, защото майка и я е оставила да я гледа някаква чужда жена. Следователно тя беше перфектната сестра.
Той често си говореше с нея. Казваше и, че има най-хубавата коса и най-хубавата рокля, и най-хубавата блуза, и... всички най-хубави неща и дори веднъж и каза, че иска да му бъде сестра, но тя май не го чу.
Всеки ден първо и казва, че е много хубава и има много хубава нова рокля.
Тя отговаря, че всичките и рокли са нови и красиви, след това се врътва на някоя друга страна, където не вижда Гошко пред себе си, а той отдавна си е решил, че се е врътнала, за да си покаже роклята, но тя после не се обръща към него, ама никога. Тя винаги така си се завърташе, а след това той винаги си отиваше на мястото. После дълго я гледаше как седи в другия край на стаята и после влизаше госпожата и започваше да ги учи на буквите, и после идваше междучасието и всичко се повтаряше. И така през цялото време откакто се познаваха.

****

Гошко дори беше успял да си хареса и татко. Когато го преместиха от стария дом в новия, го бяха качили в един микробус, шофьорът го почерпи с бонбонче и го попита:
- Как си, юнак?
Ето такъв татко искаше. Да кара микробус. Татковците на съучениците му имаха коли, а неговият, специално избран татко, караше микробус и го наричаше юнак.
Гошко отвори насълзените си детски очи, стисна химикала здраво, за да придаде увереност на разтрепераната от вълнение ръчичка и написа:
"Дядо Коледа,
Искам дом с майка и татко. Мама може и да е черна, а татко може и да не кара микробус. Аз много ще ги обичам и ще съм най-послушен на света."