Дълго плануваното пътуване до
храма „св. Петка”
От два дни се пазарим с братовчеда в кой ден да хванем пътя към Метеора, но аз съм всяка вечер на работа в пицарията, а майка ми не иска да дойде и да ме замества, защото трябва да върви половин час пеш покрай морето и да се бори с трафика / както се казва, колите са повече от хората/. Все пак постигнахме споразумение за сряда сутрин, затова се разбрахме, че ще се върна до 05.00 часа и аз ще си отида на работа, а ако и то само, ако се случи нещо по пътя и се наложи да закъснея, тогава ще звънна в къщи и тя ще се разходи до моята работа за един час. Моят официален мотив беше, че в сряда тръгва и автобуса с туристите и можем да караме след него без да се притеснявам, че ще се изгубим, но истината е че в този ден има най-малко работа и шефа може по-лесно да възприеме идеята, че може да закъснея.
12.07.2008 – паметен ден. Рано сутринта, разбирайте 06.30 часа, скачаме в колата и хващаме обиколния път в посока Лариса. Обиколният път заобикаля диодията. Това е онова свещено място където хората плащат 2 евро пътна такса за магистралата. Първия пункт – заобиколен. Качваме се на магистралата и...оооооооо, път. Хората има за какво да си плащат. Е и ние платихме един път. На втората диодия. Не че сме от благотворителните, а просто не знаехме заобиколния път. Но, хайде, сега – 2 евро. Пък и половината път до Темпи го извървяхме без да платим, затова не ме заболя много джобчето с дребните. До тук смятам, че затвърдих у вас образа на скъперника, т.е. АЗ, но някак си ми е гадничко да спонсорирам чужди пътища и да ги сравнявам с нашите. Нали и ние плащаме данъци. Това беше тъпо лирическо отклонение, много отдалечено от лиричността.
Само на 20-тина километра от диодията е Темпи.
От дясната страна на пролома на р. Пинтос се намира малка пещера, която още преди векове е превърната в параклис посветен на света Параскевия /Петка/ Римлянка. До храма се стига по тясно мостче, където хората вървят в колна по един.
Рано, рано сме на паркинга на Темпи и гледаме как местните търговци на сувенири разтоварват стоките си и се подготвят за туристическото нашествие. В сряда има много автобуси, следователно и много жертви на китайската сувенирна индустрия. Но мен ме интересуват местните производители на керамични изделия и по-точно един местен грънчар, който живее в съседното село и прави много качествена ръчна керамика. Поне с нея е известен. Е, аз не съм колекционер и не си купувам твърде скъпи неща. Предпочитам онова, което бихте нарекли масовка, но в неговия случай масовото производство е в достатъчно малко количество, за да е далечно сравнението с масовото производство на големите производители. Но, нали не трябва да обяснявам такива глобални проблеми като кризата и масовото производство на кораб в международни води без данъци и местен едноличен производител. Е харесвам неща произведени от малки производители, понеже мисля, че наблягат на качеството. Е, може и да греша. И в този смисъл е повече от нормално да се удавя и аз в общата туристическа вълна, и аз да си купя някой сто процентов боклук, но и аз съм човек, и аз имам пари за пилеене и често ги харча за боклуци, но този път за практичнини боклуци.
И така аз се въоръжих с цялото търпение, което можех да събера и чаках половин час жена му да разтовари грънците за да си купя 3 калени тенджери за газов котлон.
Красиви са, здрави са и само за 10 евро. Как да не си купя 3. После ми се сърдиха 2-3 приятелки, че не съм ги включила в този вид подаръци, но им обясних, че съм ги купила по поръчка. Трябва ли да кажа, че поръчките бяха от преди 10-тина години? Но аз съм от хората, които си държат на обещанието и все някога и то в този живот го изпълняват.
Купих си гърнетата /тенджерите/ и със спокойна душа поех към мостчето, което води до храма „ Агия Параскевия” /”св. Петка”/, но спокойствието ми трая до моста, защото аз съм от онези със фобиите. Като видя високо и дълбоко, реагирам все едно виждам тясно и тъмно. Казано на кратко с две ръце се хванах за парапета и задръствах движението при всяко поклащане на моста. Да не обяснявам усещането като поглеждах с едно око надолу към реката – направо изпадах в безтегловност. А бе красота, за който не го е страх да и’ се наслаждава, а който ме наблюдава може да припадне от смях. Само си представете как средно статистическа българска дебеланка виси на средата на тясно мостче, а краката и’ треперят все едно, че я е ударил ток.
Някак си минах от другата страна на реката и се стараех да не си представям как ще се върна. Пък и бях се отправила към храма в малката пещера. Е не е съвсем малка, но пълна с хора изглеждаше малака. Запалих свещ, прекръстих се и записах имената на близките ми за утринната служба с надеждата, че пак ще се върна и заедно с повечето туристи излязох на въздух. Гледката е вълшебна. Както се казва мечта за туристически фотоапарат. Реката пълзи през пролома покрай дърветата и впечатлените от красотата и’ туристи я снимат безспир, като папараци успели да срещнат любимата си холивудска звезда. Погледах я, пък после се завъртях и си казах: „Ми, да...Нали не са виждали искърския пролом – впечатляват се!!! Те и гора явно не са виждали, защото ако бяха видели поне една от нашите планини щяха да зная къде точно трябва да ахкат и охкат.”
Но, хайде, от мен да мине – красивото си е красиво, а това е едно от малкото места, където природата е щедра и красотата и’ си заслужава една папарашка снимка за спомен. Е направихме повече, но понеже на снимките има и други хора, които не съм сигурна, че искат да се намерят из нета, няма да ги показвам. Нека главният герой бъде природата!!!
