СНЕЖАНКА като игра на съдбата

За да бъда честна със себе си и аз съм била дете и аз съм обичала вълшебните приказки, но приказката за Снежанка фигурираше в живота ми малко по-активно от другите приказки, защото беше специална. Беше направена с движещи се картинки. На съвременен език в 3D формат. И понеже книжката беше интересна и за игра, аз знаех тази приказка наизуст. И за мое огромно съжаление се разделих с тази книжка по много сърцераздирателен начин. По-малкият ми брат я скъса. И беше рев и беше тръшкане, направо трагедия в три части. Но това не беше краят на историята. Разбира се в по-късните ми години много често съм чела тази приказка по различни поводи и дори на различни хора, и много съм обичaла Снежанка, защото тя е дете и момиче нуждаещо се от обич, но в онези години изобщо не разбирах защо Снежанка има нужда да я обичам. Сега вече знам. Снежанка е сираче, което въпреки високото си социално житейско ниво и стандарт, всъюност не живее щастливо. Тя е сираче и е отгледана без любов, от мащеха и може да си кажем, че това е просто вълшебна приказка. Но толкова ли е просто? В действителност това е много древна история, може би е съществувала още в зората на човечеството, но съвременната наука казва, че истинската Снежанка е живяла в доста по-модерни времена. Но не това е най-важното. В ново време науката казва, че Снежанка не е просто приказна героиня. Тя е психологическа диагноза. Съществува дори научно название „Синдром на Снежанка“ . Какво означава това? В интернет върви малко инфо по въпроса, където се казва, че „Синдромът "Снежанка" се отнася до изкривяването на образа, който човек има за себе си по отношение на неговата младост, красота или качества, характерни за този етап от живота, и завистта, която човек чувства към по-младите хора и че той смята, че е по-привлекателен. Бетси Коен, американски психотерапевт, измислил термина в една от книгите си“ Обаче това е само едната страна на въпроса или казано съвсем просто другата страна на синдрома e „изоставеното дете“, а това е самотността, която изпитва детето на работещите родители, които го мятат на баби и дядовци, това е и детето на разведените родители, които търсят щастие с друг човек, това е и сирачето, което е загубило единия си родител, но другия веднага е потърсил друг партньор. И така Снежанка се нарежда в редицата от приятели на Питър Пан, заедно с Пепеляшка, Хензел и Гретел и много други литературни герой, живяли някога в света на хората, като част от общността. В интерес на истината познавам хора и от трите вида изоставени деца, чиито съдби приличат, както на споменатите приказни герои, така и на „братчетата на Гаврош“. Тук много хора ще си помислят, че всеки има право да си намери щастието и никой не е длъжен да жертва личния си живот заради детето, което ще порасне и също ще си хване живота и ще си намери щастието според късмета си. Да, да, ама не. Много често децата засегнати от изоставане изобщо не намират щастието си, защото това обикновено са интровертни личности, които общуват с тесен кръг „избрани“ приятели. На второ място това са хора, които чакат „единствения и неповторим, принц на бял кон“, които все не идва или твърде много закъснява и мислят така, въпреки че повечето се омъжват много млади, за да бъдат спасени или просто да променят реалността на живота си. Много от тези хора не знаят защо чакат щастието си, вместо да го преследват. Още повече хора не знаят, че тяхното състояние в наше време вече е диагноза, не състояние на изчакване на правилния момент или правилният човек. Нещо повече, когато мислят, че са намерили „правилния принц“ се хвърлят в приключението наречено брак и съответно в истинския екшън наречен семеен живот и тогава тези хора се превръщат в болезнени ревнивци, които се вкопчват в човека до себе си и всеки ден превръщат живота му в АД. Много от тях дори не си дават сметка, че тормозят най-близкия си човек ежедневно, много от тях изобщо не знаят, че това се нарича несигурност в бъдещето и страх от изоставяне, но живот ли е да го опишеш? И разбира се някъде тук е и мястото на моите любими „стари ергени и моми“. Има един момент в живота им, когато самотата се превръща в егоистична самодостатъчност. Много често тези хора са не просто егоисти, те са нарциси и дори не си дават сметка за това, а това всъщност също е диагноза. Както и да е Снежанка си остава една от любимките ми и дори мога да се похваля, че аз също съм писала приказка за нея. https://bglog.net/blog/goldie/site/posts/BGLog/--%D0%9C%D0%B5%D1%80%D1%86%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%81-%D0%B7%D0%B0-SMS--#115296

Сценарият на моя живот

Когато гледам заглавието на този пост ми идва една лека усмивка, но истината е че живея в стереотип или матрица, както и да се нарича има някакви опорни точки, които ме свързват с масовото човешко поведение. И след като съм в матрицата или стереотипа, значи много лесно мога да разбера къде ми са грешките и защо всичко не става така, както ми се иска, а става някак по-различно, леко изкривено или изобщо не става. Затова се сещам, че има един начин да разбера какъв е сценария на моя живот и как да се справя с НЕставането на нещата, които си пожелавам и все ме подминават или изобщо не идват. Задачата тук е да отговоря на три прости въпроса: 1. Коя е моята любима приказка? 2. Кой/я е моят/а любим/а приказен герой/ня? 3. Кой/я е моят/а НЕ любим/а приказен герой/ня? На първо четене изглежда лесно и всеки може да каже откровено отговорът на тези три въпроса, но реално нещата са по-различни, защото: 1. Това е нашият житейски стереотип: 2. Това е нашата роля в живота: 3. Това е стереотипа на хората, които правят живоата ни АД. И така. 1. Моята любима житейска приказка е „Цветята на малката Ида“ 2. Моят любим приказен герой е Мечо Пух 3. Моята най-НЕлюбима героиня е Спящата красавица. Какво излиза, когато тегля чертата? 1. По сценария на моя живот аз съм инфантилна наивница, на която някой трябва да и‘ обясни правилата на играта, а всъщност, просто може би е време да разбера, че не трябва да се вкопчвам в тленните вещи на битовизма. Обаче, за мое съжаление този обяснител не е някакъв симпатичен студент, близък приятел на семейството, а в моя случай е самия живот, който всеки ден ми подарява по един урок, който не винаги приемам с удоволствие и радост, а и трябва да съм благодарна, но не мога, защото смятам, че ТОЙ – животът – все пак е длъжен да ме учи. Колко жалко за мен, нали! 2. Според моя любим приказен герой, аз съм почти сладур – леко самодостатъчна, достатъчно не оценяваща материалните придобивки в живота си и разбира се непрекъснато търсеща приятел сред хората, където човекът все е недостатъчно изявена същност. Но „колкото повече, толкова повече!“. Какво да се прави, живеенето е сложен процес. 3. И по последната точка излиза, че просто не понасям тесногръди, недовиждащи, претенциозни тестени изделия, проявени в човешка форма и изветсни като КИФЛИ и КРОАСАНИ. Още нещо. :-) Като задача за размисъл. Представете си че имам домашно да напиша приказката на моя живот, като използвам сюжета, т.е. историята на моята любима приказка, но добрият герой нека бъде моят най-любим приказен герой, а лошият - НЕ любимият ми герой и тогава ще стане такъв екшън, какъвто е и живота ми :-) И така :) Моят Мечо Пух гледа отстрани щастието на другите /танцуващите за последно цветя/ и слуша как Спящата красавица му налива Ъкъл по живеене :-) :-) :-) Много сладурско, нали! Онази, която си е проспала живота шЪ ми чете конско, егати :-) :-) :-) Който има търпението да изчете този пост и след това да се самоанализира много ще ме зарадва. Поне ще разбера, че не съм единствената, която си задава въпроси около житейския си стереотип. 