29.12.2009 г.

Защо работата ми все остава непризната?

Защо работата ми все остава непризната?

Понеже ш’ ставам интуитивна почнах опитите с Аз, Мен и Себе си и по този повод правя моето първо упражнение по автоматично писане. Целта е да се свържа с детето в мен и да заговори мъдрото ми АЗ.
Сядайте и се дръжте здраво! Ще ви заливам с мъдрост....

***

Това трябва да е въпрос магнит и да предизвика писателските ми невъзможности. Защо ли работата ми остава непризната? То отговорът е прост, толкова е прост, че направо е тъп. Ми защото аз не работя. Знаете ли, че след завръщането ми от емиграция не работя?! Сигурно сте се досетили по непрекъснатото ми висене на линия. Не работя. Или може и по малко да поработвам примерно върху себе си, като прочета нещо или напиша нещо, или като седна да мисля как да ви скъсам нервите, или как да ви предизвикам четивните желания, но общо взето не работя. А, ако случайно започна да работя дали ще ми признават работата или ще си остана все така дълбоко непризната работничка, както си останах дълбоко неосъществена „историчка”, „писателка”, „поетеса”, все интересни думи и всичките в кавички. А като си помисля, че не съм направила пък нищо особено или съществено, за да съм призната направо ми е учудващо странно на мисловния процес. Бе, аз защо останах така световно непризната, като можех да взема Нобелова награда за литература, философия и мир едновременно. Но то пък и да почна да пиша нещо дълбокомислено, кой ли ще го прочете?! Някак си е добре, когато човек не е безумно, дори фанатично амбициозен, така има по-малко очаквания от себе си и живота си, а и от мен никога не са имали кой знае какви очаквания, така че май не съм разочаровала много хора, но все пак може да попитам майка ми дали е очаквала да се превърна в много призната, а пък аз си останах така много непризната. Лелеееееееее какви глупости пиша. Направо сама да си се възхитя на непризнателността и не успешността, а някога си повтарях: Аман, от не успели хора! Човек сигурно не трябва да си поставя твърде високи граници, ако не желае да попадне в отбора на трайно не успелите или вечно непризнатите. Така някак логично ми идва и дълбоко отвътре въпросът към Мен: Бе, аз малодушна ли съм или що така? Ми не съм успяла да съм каквото съм мечтала, но пък и мечтите ми свършиха някак със започване на емигрантството. Оттогава редя химери, не като мечти, а като триглави чудовища. И не знам къде по пътищата си изгубих душата, но вече не мечтая за признания, нито за обратни пътища, не мечтая за онези неща, за които може би мечтаете вие, може би изобщо не мечта, но някак си харесвам живота, които живея, защото осъществих повечето от смислените си мечти, а тези, които не смятах за смислени просто ги загърбих и ги превърнах в минало, потопено в толкова огромни купчини прах, че не ми се иска да ги изваждам от най-долния рафт на душата си. Преди време някои ме попита за какво мечтая и аз го залъгах с нещо, което вече не помня. Сега не мечтая, старая се да превръщам мечтите си в реалности и ако до края на живота си успея да го постихна ще съм успял човек, ако ли не - ще съм примирил се човек, но за сега наистина не ми пука дали съм призната с или чрез работа. Тя не е най-важното нещо за живота ми, бих казала тя е средство за преживяване, но не и мерилото за успехите и неуспехите ми. Не знам кога започнах да мисля така, може би когато започнах да работя, за пари, а не за мечти. Как опорочават всичко парите, дори работата престава да е важна?!

21.12.2009 г.

Ш’ С’ развивам (интуитивно)

Ш’ С’ развивам (интуитивно)

Тези дни започнах препрочитането на библиотеката и стигнах до „Пътя на интуицията”, така че скъпи съблогери, ще се развивам интуитивно и понеже това е бавен процес, ще ви развивам и вас – аз ще пиша, а вие, ако искате четете. А ще пиша, защото интуитивното развитие е свързано с писане, писането, мили хора е самопознание и понеже аз на 37 години и още не се познавам докрай, ще ви направя свидетели на по-дълбокото опознаване между Мен и Аз, няма да им позволявам да се договарят, одумват и пазарят – става въпрос за Мен и Аз.
По принцип според инструкциите трябва да пиша с химикал и да се кефя на почерка и душевните си отпадъци, но несподеления мазохизъм не е интересен и затова, ако сте спрели да гледате телевизия можете да погледате сейр с моя душевен стриптийз и дори да си пуснете музика по желание или според случая.
И така спирам с вътрешните уговорки между Мен и Аз и започвам с важните неща.
Първо трябва да дам тържествено обещание, че през следващите дни, месеци, години, век и половина оставащ ми живот ще давам на Себе си, моето трето лице, Мен, Аз, на одушевените и неодушевените предмети, онова, което винаги съм се оплаквала, че не получавам. Какво е това не знам, защото аз от всичко получавам, а което не получавам мога безсрамно да си го изпрося или нахално да си го взема. АААААААААААА, да. Ставало въпрос за онези неща... ЛЮБОВ, БЕЗКОРИСТЕН ИНТЕРЕС И ВНИМАНИЕ.
Аз и любов. Колко интересно. Все си мисля, че това изобщо не ми е в талантите, не го мога.
Безкористен и интерес са две понятия, които не ми се връзват логично. В смисъл как така хем да е интерес, хем и да е безкористен. За сведение в мъдрата книга няма пример, но някой може да ми подхвърли един.
А това с вниманието, охооооо, някой наоколо да страда от липсата на вниманието ми. Всеки ден цъкам плюсове наред. Аз друг математически знак не познавам, затова като видя плюс винаги го уважавам. Но ако на някой му досаждам, не е лошо да си каже, ще се извиня любезно на плюса и ще отскоча до следващия.
Хайде стига толкова уговорки с Мен, Аз, Себе си и Вас. Време е да обещавам. Обещанието е тържествено и в кавички според книгата с инструкциите. Не знам защо е в кавички, дали защото е тържествено или пък да не е много насериозно, но ще го напиша в кавички.
„Аз, didi_f, се задължавам да се доверявам и да обръщам внимание на фините прозрения, усещания и предчувствия, които ще имам от тук нататък, докато смърта ни раздели Мен, Аз и Себе си. Съгласявам се да участвам 100% в процеса на откриване на по-дълбокото значение във всичко, което забелязвам, и да търся мъдростта в хода на собствения ми живот.”
Сега аз отивам да копая на дълбоко в сънищата, защото пропуснах мъдростта на телевизора, а вие почвайте да участвате на 100% в четенето и обещаването.

23.11.2009 г.

Приказа за ГОЛЕМИТЕ НЕЩА

Приказа за ГОЛЕМИТЕ НЕЩА

Скоро открих, че съм си загубила способността да разказвам, но реших да променя това положение и сега ще ви разкажа една приказка.
Това не е просто приказка, а е една от любимите ми приказки. Разказваше я дядо ми. Тя има интересен край, който за мен стой отворен вече 30 години.


Имало едно време една чорбаджийска дъщеря, която била единствено дете на баща си, щяла да наследи целия му имот и освен това, успяла да се омъжи за най-големия красавец на света. Той бил изключително красив, толкова красив, че на хората им спирал дъха като го видели, но имал един сериозен недъг, колкото била голяма красотата му, толкова била голяма и глупостта му. Веднъж баща и’ ги поканил на гости, но дъщерята се притеснила, че той ще разбере за какъв глупак се е омъжила и ще и’ се смее. Тогава седнала, мислила, мислила и най-накрая измислила, какво да подучи мъжа си, така че да не я изложи пред родителите и’. Повикала го и му казала:
- Като идем при татко ти ще говориш само за големи неща, за да не си помисли баща ми, че си голям глупак.
Отишли на гости, посрещнал ги царски старият баща, а вечерта майката и дъщерята отишли да си поговорят и оставили зетя да си поговори с тъста. Разказал как живеят и как се разбират, изслушал го бащата и тъкмо се успокоил, че чедото му е на добро място, глупакът се досетил, че трябва да се прави на умен и да говори за големи неща, че да не забележат, колко е глупав. И тогава решил да попита:
- А, тази голяма къща цялата ли е твоя?
- Да – отговорил стареца.
- Брей, че е голяма... Ако вземе да изгори, такъв огън ще пламне, че барем хубаво ще се стоплим.
Стареца не вярвал на ушите си, но решил да си замълчи и не казал на зет си, че е пълен глупак. Но глупакът не мирясвал и продължил да пита:
- Ами всички тези хора, тук ли работят?
- Да – отговорил стареца.
- Ако вземат един по един да измрат, барем ще се наядем пшеница.
Какво да стори стареца, разбрал, че дъщеря му си е взела голям глупак, но как да го каже на дъщеря си, която трябвало да го наследи?



Аз често смятам, че ако бях на мястото на бащата, бих казала, точно, какво мисля, но пък нямам деца и затова ми е интересно дали наистина всеки трябва да си замълчи според своите виждания, опасения и оправдания?
Но, от друга страна, се питам какво мога да спестя на един човек и какво могат или биха искали да ми спестят моите близки?
Размисъла както и отговорите на тези въпроси не са задължителни...

20.11.2009 г.

ВРЕМЕ ЗА ЖЕЛАНИЯ

Време е за желания. Ако не вярвате погледнете календара! Започнаха коледните пости, а след месец ще дойде Коледа. И така..., ако сте били послушни време е да споделите желанията си. Искам да кажа, че в днешно време и Дядо Коледа си модернизира офиса и си включи интернет, пък и сайт си спретна http://www.santaclausbg.hit.bg/adres.html . Та почвайте да желаете. И моля желайте по много и красиво. Живея с надеждата, че добрия старец хвърля по едно око и към блогспот. Ако не знаете как да си пожелаете нещо може да разкажете някоя вълшебна или не толкова вълшебна приказка за Коледа. И не си мислете, че аз съм официалният представител на Дядо Коледа за този блог, защото не съм. А и подаръци не раздавам, защото съм много стисната, а пък награди не присъждам, защото ме мързи да решавам кой е по, по най. Така че хора напрегнете си мозъчните клетки и измислете нещо красиво, дори и да не е много смислено, защото за красотата не е задължително мисленето, тя си е красива.

13.11.2009 г.

Ами сегааааааааа??????

Ами сегааааааааа??????


„Човек трябва да носи хаос в душата си,
за да може да роди танцуваща звезда.”
Ницше


Разхождам си се аз безгрижно из нета, цъкам си насам-натам и хоп, свежо конкурсче. Веднага реших, че това е баш като за мен. Хем съм писала повече отколкото съм чела, хем пак трябва да пиша. Е, как да не се включа?
Направо грабвам лапа и започвам. Ноооооо, се появи едно голямоооооо НО. Разбирайте много голямо. Трябва да пиша за герой и то не какъвто и да е герой, а за моя най-любим герой. Ами сега??????? Изведнъж разбрах, че нямам такова нещо като любим герой.
Ето, това вече е много сложен казус от вида на МИСИЯТА НЕВЪЗМОЖНА, защото тук следва един изключителен момент, в който ми се налага да си помисля, а ми се налага да си помисля, защото нещо не стана с идването на героя изведнъж, хей така, в празната ми глава.
И се замислих, мислих, мислих и си казах, така на моето вътрешно Аз и дори си го казах почти на глас, нали ние – разбирайте Мен и Аз се случва и да си общуваме в много редки случай, примерно да се понапсуваме, но днес си казах от Мен на АЗ:
- Защо ли не съм малко по-малка, примерно с 15-20 години, тогава знаех със сигурност, че любимият ми герой е „Синът на Зевс”, по известен като Александър Велики.
В онези смътни години на безславно умиращ социализъм и раждаща се уродлива демокрация знаех, че харесвам всичко онова, което символизира успеха, а Александър беше успял – да изпозаколи бая народ. Е и някои други успехи има, примерно в харченето на пари и ограбването на цели народи, но тези видове негови приноси към историята имат право да коментират по-умните от мен. Аз съм лаик и затова толкова по въпроса с много отдавна отминалите герои.
Но мисълта е аристократична и безпощадна гостенка и не си отива лесно от главата на онези неособено умните, които не постъпват твърде мъдро като си позволяват лукса, понякога, да се обърнат към нея и да я поканят. Та като се настани една мисъл в главата ми, като ме зачовърка из гладкия мозък, нямаше как да не стигна до Заратустра. Просто всички пътища водят към Ницще, когато най не ми трябва.
На тази моя глупава мисъл няма ли кой да и’ изкрещи:
“При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!”
А можех да си взема готварската книга и да превърна едно печено агне в главен герой на вечерта, примерно.
Но той, камшика, си бил наоколо. Точно пред очите ми - моята библиотека. Погледнах я и такова прозрение ми се стовари върху дребното количество мозъчни клетки, че направо щях да занемея, ако имаше с кой да говоря...
Бе, хора вие помните ли Поразяващата ръка? Тук трябваше да се сетя за Винету, но нещо не се получи. Спомних си Поразяващата ръка. Направо ме порази с невъзможността да си спомня какво толкова повече беше направил освен да счупи маса с един удар.
Е, може ли такива неща да ми се случват на мен?! На мен?! Дето преследвах един роман 4-5 години да си го купя и сега да се сетя за Поразяващата ръка...поне да се бях сетила за Белия зъб и за онзи дебел край на тояга, наречена живот, която учи най-жестоко на живеене...
А като се позамисля, не мога да си обясня и как пък не се сетих за една геройня? Нали по женски щеше да е нормално да се сетя за някоя – красива, добра, леко сълзлива...
Май все пак ми изплува една, но тя е мнооооооого далеч от сапунен мехур... Просто ми просветна като светулка в мрака ... Помните ли Пипи?
Ясно! Вече напълно се вдетених, пък и това, което не прилича на есе стана твърде дълго за изчитане, затова смятам да изгоня онази гостенка – мисълта – и да се пусна по течението на пълното безсмислие, не че успях да напиша нещо мноооого смислено, но поне се опитах.


П.П. Конкурса за това есе мина отдавна...

20.05.2009 г.

Моята малка лятна „Одисея” / V част /

















Парче локум за всеки турист


По пътя от Лариса на юг, бързахме, но не защото щяхме да откриваме топлата вода, а защото трябваше да се изкачим по планинския масив, за да достигнем от там върховете на скалите, където се издигат приказните средновековни манастири, от местността известна като Метеора.
Така открихме Калампака - селището, което се намира в подножието на Метеора.
Точно на пътя, който води към скалите на Метеора има едно магазинче за сувенири, където всеки гост бива посрещнат още на входа с парченце истински гръцки локум. Няма защо да коментирам представата ми за гостоприемство, но това някак много ми харесва като търговска стратегия. Един обикновен магазин за сувенири, в който се изработват икони посреща клиентите си като гости. Приятно изживяване точно на пътя към манастирите.
От гостоприемното магазинче си купихме по един малък пътеводител и поехме към манастирите.
За онези, които са ходили по този край на Гърция, знаят, че Метеора е изключително природно явление, което представлява откъснати, огромни каменни блокове, върху които са накацали кокетни средновековни манастири.
Метеора преведено от гръцки означава следвремие. Защото онези вълшебни скали са родени преди времето на хората и сигурно ще останат и след времето на хората. Метеора – това е мястото на безвремието.
Първия манастир, които посетихме беше „Св. Стефан” и той представлява най-големият женски манастир на Метеора, но не и най-големият по принцип.
Изкатерихме с колата върха, щракнахме няколко снимки и след поредния завой видяхме първата цел – манастира „св. Стефан”.
Едно малко мостче свързва скалата върху, която е манастира, с планината, а зад манастирската стена, която по външен вид го представяше като приказен средновековен замък се гуши и средновековната църква.
Малката ни групичка от четири души тръгна към мостчето и по някаква причина погледът ми се върна назад и там, точно срещу стената, в наклона към пропастта видях, че монахините са си направили малка кокетна градинка с формата на сърце.
















Вълшебството от сблъсъка със средновековието продължи като приказка, която с всяка стъпка оживява точно пред очите ми.
Трудно ми е да опиша изключително подреденото място, на което ежедневно се изсипват огромни групи туристи, но всички се отнасят някак благоговейно и с уважение към миналото на това място и се стараят да не нарушават спокойствието им.
Вторият манастир, който посетихме беше и най-големият мъжки манастир на Метеора, до който се стига малко трудно, защото първо се върви надолу към дъното на пропастта, а после все нагоре. Не си направих труда да броя стъпалата, защото гледката към съседните скали е достатъчно красива, за да ме занимава през пътя на изкачването, но първото ми впечатление от гледката надолу и нагоре беше, че това приключение не е за мен и все пак, всеки път, когато имам възможност да го изживея се спускам по безбройните стълби и ги извървявам. Там на върха на скалата може да се види една прекрасна църква, с много красива градина, няколко музея и разбира се мноооого хора.



Винаги, когато отивам в този манастир, известен на всички туристи като Големият Метеор, а наименуван „Св. Преображение господне”, ме впечатлява градината му. Изключително кокетна и на върха на скала – просто красота. Освен това точно там – в неговата градина има малка чешма, в която винаги хвърлям една монета с мисълта пак да се върна. Каквото и да напиша от тук нататък няма да е достатъчно, за да опиша усещането от сблъсъка между масовия турист, жаден за красота, въоръжен с ненаситен фотоапарат и милостивият мир на средновековния храм. До това усешане може да се стигне само на Метеора.


****


Послепис на един пътепис

Всеки път когато си тръгвам от Метеора сякаш Олимп затваря вратите си и не ме пуска да мина на север от Лариса.
Когато се връщах от Метеора на Темпи имаше пожар. Движението беше спряно точно след Лариса и се наложи да се връщаме по обиколни пътища през планината. Олимп е красавец през лятото, а гърците през последните години са си направили и хубави пътища, така че обиколката му си е красиво приключение. Наложи ни се да го обиколим целият от запад на изток И да погледнем олимпийската ривиера от върха. Вълшебно е. С поглед може да се проследи цялото крайбрежие, а морето е толкова синьо, че се слива с небето.



20.04.2009 г.

Моята малка лятна „Одисея” / IV част /



Към Метеора с килограм праскови и трима спътници




След като не станах по-млада при „Извора на Афродита” , скочих в колата с килограм праскови и трима спътници, които не обичат мъхести плодове, макар че тези, които купих не бяха от мъхестите, но все пак ми дадоха да разбера, че сама ще се боря за унищожаването им, като обитатели на неекологичната найлонова торбичка, в която ми ги продадоха. Разбира се доста бързо ги унищожих, но за нуждите на разказа ще свързвам различните части от пейзажа, през който минах с по една изядена праскова, това ще е като да кажа, че съм отминала нещо, което ме е впечатлило.
Захапах първата праскова и се заслушах. По радиото на всички канали пускаха гръцка музика, но от онзи тип със силно източно звучене и понеже нямаше какво да слушаме започнахме да си говорим в минало свършено, но добре незабравено и от време на време в сегашно и още по-рядко в елинско и архаично време, не разбирайте, че не знаем нищо за Елада, напротив знаем достатъчно – в колата има един мъж женен за учителка по история, която предпочита да показва на дъщеря си историята, вместо само да и’ разказва и аз – неосъществената и’, като учителка по история, колежка от университета, която някак си много бързо забелязваше фалшификациите на история, още по-трудно ги понасяше, поне докато не разбра, че няма как да промени света, но до този момент на емоционално израстване се стигна бавно и болезнено – поне не успях да стана учителка по история, но пък каква емигрантка станах... Хайде, да не се хваля с изкормяне на риба!
По пътя преди Лариса има още едно място, което в последно време се превърна в забележителност – от онези зрелищните, защото е символ на скръб. Който е минал по пътя за Лариса знае за какво говоря. Тук е паметника на онези дечица, които преди няколко години загинаха в автобус по време на екскурзия. Гръцките пътища са пълни с паметници от катастрофи, но този паметник за гърците е като р. Лим за нас българите.
Наближаваме Лариса, крайната граница на географската област Македония и пред нас застава особена дилема – магистралата или околовръстния път.
А аз захапах втората праскова.
Гръцките магистрали са много привлекателни за българските шофьори, заради хубавата настилка, розовите закуми и нощното осветление. И тук трябва да отбележа, че имат осветително тяло на всеки 2-3 метра по магистралата, а внасят 70% от електрическата енергия, пък тока за домакинството им е по-евтин от нашия, а ние сме страна производителка на електричество.
Околовръстният път спечели. Предпочетохме го не заради трафика, светофарите и възможността да се изгубим безвъзвратно, а защото знаем, че този град има историческа връзка със САМУИЛОВА БЪЛГАРИЯ. Когато бях малка не разбирах защо този град е бил толкова важна цел на Самуил, като знаех, че е заобиколен от голи планински била. Но тогава не знаех, че тези била са богати на руди важни за средновековната оръжейна индустрия. Голите планински скали са богати на желязо, кварц, мрамор и други природни ресурси. Дори в наше време там се намират най-големите гръцки каменоломни и там все още се добива кварц и мрамор. Но освен това, ако човек се загледа по-внимателно, няма как да не забележи, че планината обгръща града като скална стена и всъщност представлява естествена защита, но и граница по отношение на централна Гърция.
А иначе, Лариса си е просто един голям и шумен град, като всеки съвременен промишлен център по света. Град като град. Прах като прах. Шум като шум.
Е големите бели гръцки къщи си бяха все същите – с големи балкони и много саксии пълни с цветя, главно Мушкато или Каскадна Петуния.
И захапах третата праскова.
На последния кръстопът преди да излезем от Лариса отминахме поредната истинска, гръцка катастрофа и за пореден път се учудих, че правят такива зрелищни катастрофи като пътищата им са значително по-добри от българските, но не се заглеждах дълго върху щетите, които са успели да си причинят двамата шофьори, защото полицаят ни даваше знак да се изнасяме по най-бързия начин. Казах си само: „Добре, че не сме ние ” и дори малко се зарадвах, че не ни държаха на светофара до катастрофиралите автомобили, защото не бяха красива гледка. Хубавото беше, че нямаше жертви. Или поне доколкото разбрах двамата шофьори се караха само за смачкани ламарини и счупени стъкла.
Захапах петата праскова.
Целта на моя жаден за туристически атракции поглед беше в края на града, където от пътя се виждаха откритите каменоломни. Хората, който разбират от метали могат да познаят по цвета на скалата какъв вид руда се добива там, но аз не съм от разбирачите и затова по червениквия цвят реших, че там има желязо или поне така ми се искаше. Просто ми се искаше да съм вътрешно убедена, че като са загивали толкова българи за тази земя е имало някакъв смисъл – нещо като по-добър живот.
Но както винаги се случва, когато човек търси икономиката на миналото, намира икономиката на миналото. И по времето на Александър Велики и по-времето на Самуил тук хората са се занимавали главно с животновъдство.
На великите владетели целта може и да е била богатите на руди планина, но за местните хора планината е била цел главно като пасище. Понеже върху скалите не виреят дървета или ако има те са по-скоро рядко изключение, то планината е превзета от треви. Е, това не са онези тучни полски ливади, които един българин би си представил, а планината повече ми прилича на поредица голи хълмове, отколкото на планина подобна на Пирин, Рила или Витоша, но за овцевъдство става. И то какво овцевъдство!? Това трябва да се види... Нали сте чували всички онези европейски щуротии за правата на животните – колко квадрата минимално трябва да обитават и какви екстри трябва да им се осигурят. Просто няма начин да не сте чували. Е, всичко, което сте чували не се отнася за гръцкото пасищно овцевъдство. Оградите на овчарските обори по-скоро приличат на плет, като онзи, който плете Петър и са покрити с ламарини, найлони и други подобни подръчни материали, каквито успеете да си представите, ако не успеете, разгледайте някоя снимка на нашенско клошарско гето и ще придобиете реална представа. Е, поне в Гърция това са къщи за овце, а при нас е по-зле – има хора, които живеят при подобни условия. Трябва да си призная, че доста дълго коментирахме тези парадокси - еврото, овчия живот на Балканите и в Европа и главно калпавата ни, чисто, българска орисия, която , уж, все не приемаме, но, с която, някак си, все се примиряваме. И така чак до Трикала
Захапах последната праскова.
Трикала - това е поредния спретнат и подреден гръцки град покрай, който преминаваме, а преди и след него преминахме, покрай цял низ спретнати селца, които сякаш оцеляват от земеделие или поне такова впечатление правят заради извадените край пътя сергии със дини и пъпеши. Казвам сякаш, защото знам, че не се произвеждат там. Но както и да е. Отминахме ги.
Просто бързахме да зърнем скалите на Метеора и колкото повече наближавахме толкова повече бързахме. Вече ми се струваше, че колата просто ниско лети, като мечтател, който се носи, с всичка сила, към хоризонта.

24.03.2009 г.

Моята малка лятна „Одисея” /III част/




До извора на вечната младост и назад



Иииииии така. Аз, братовчеда, жена му и дъщеря му успешно пристигнахме на Темпи, минахме по тясното мостче, разгледахме храма „св. Петка” и се позачудихме на какво толкова се възхищават туристите и докато правехме сравнения с нашенските реки и планини, решихме да влезем и в другия ръкав на пещерата. Там, където е извора на младостта и където някога се е къпела самата Афродита. Ако се промъкнеш през тясната пещера до него, пречистваш греховете си, а водата ти връща младостта. Ето това е изворът на Афродита! Легендата разказва, че всяка вечер тя се качвала в планината да забавлява боговете, а сутрин се изкъпвала във водите на извора и отново ставала девствена.



Изворът на Афродита трябваше да изглежда така: еднопосочен, тесен, пещерен ръкав около 10 метра в дъното, на който има мраморна чаша, вградена в стената, от която се излива, просмукалата се през скалата леденостудена, планинска вода, чиста като кристал. Поне във времето, когато елините са вярвали в Афродита, водата е извирала в тази пещера, а сега или е пресъхнала завинаги или е „извор” на чешмяна вода, която се контролира със завъртане на кранчето, а в деня, когато ние пристигнахме на Темпи, вода нямаше.
Очевидно ние нямахме късмет. Даряващата вечна младост вода не течеше, затова още не съм проверила колко ботокс има в нея. Но пък хлебарките бяха по олимпийски божествено огромни. Там където трябваше да има вода имаше една огромна умряла от жажда хлебарка и чехкинята, която вървеше пред мен в колонката така се уплаши от умрялото насекомо, че се разпищя и изплаши всички жадни за вечност и младост ловци на туристически забележителности. Сигурно щеше да изскочи с олимпийски рекорд от пещерата, ако пред нея нямаше около стотина препятствия, някои непреодолимо широки като мен. Просто трябваше да ме заобиколи, но това не беше много лесно, защото аз където и да отида си взимам всички сланинки и мазнинки. Искам да кажа, че едно ходене на море в чужбина не е достатъчен мотив за отслабване.
Е след като оцелях в преследването на вечната младост, която не открих, поразбутах конкурентните ловци на младост и се измъкнах от пещерата, някак си разочарована. Сега трябваше да си купя най-обикновена минерална вода с ужасен вкус и да продължа към метеорите. И всичко щеше да е идилично прекрасно, ако пред мен не беше прочутия мост. Трябваше да го преодолея и да се добера до колата. И тогава всичко щеше да е супер прекрасно. Стъпка по стъпка се добрах до противоположния бряг и открих, че има такива малки неща, като твърдата земя под краката, които са в състояние да ме изпълнят с истинско щастие. Е, не като да литна от радост. Високото не ми е любимото място, все пак. И понеже и дълбокото не ми е по-любимо място, затова често си мисля да поотложа умирането със 100-тина години. Но за сега най-важна е неописуемата радост от ходенето по стълби. Може да си представите какво изживяване е било за мен преминаването по този мост, ако мързелива дебеланка, т.е. моя милост, може да се зарадва на вита стълба. А там в края на стълбите имаше един пикап пълен с праскови. РАЙ! Купих един килограм и то само за мен, а успях да ги изям преди да видя промишлената зона на град Лариса.

22.02.2009 г.

Моята малка лятна „Одисея” / II част/

Дълго плануваното пътуване до
храма „св. Петка”


От два дни се пазарим с братовчеда в кой ден да хванем пътя към Метеора, но аз съм всяка вечер на работа в пицарията, а майка ми не иска да дойде и да ме замества, защото трябва да върви половин час пеш покрай морето и да се бори с трафика / както се казва, колите са повече от хората/. Все пак постигнахме споразумение за сряда сутрин, затова се разбрахме, че ще се върна до 05.00 часа и аз ще си отида на работа, а ако и то само, ако се случи нещо по пътя и се наложи да закъснея, тогава ще звънна в къщи и тя ще се разходи до моята работа за един час. Моят официален мотив беше, че в сряда тръгва и автобуса с туристите и можем да караме след него без да се притеснявам, че ще се изгубим, но истината е че в този ден има най-малко работа и шефа може по-лесно да възприеме идеята, че може да закъснея.
12.07.2008 – паметен ден. Рано сутринта, разбирайте 06.30 часа, скачаме в колата и хващаме обиколния път в посока Лариса. Обиколният път заобикаля диодията. Това е онова свещено място където хората плащат 2 евро пътна такса за магистралата. Първия пункт – заобиколен. Качваме се на магистралата и...оооооооо, път. Хората има за какво да си плащат. Е и ние платихме един път. На втората диодия. Не че сме от благотворителните, а просто не знаехме заобиколния път. Но, хайде, сега – 2 евро. Пък и половината път до Темпи го извървяхме без да платим, затова не ме заболя много джобчето с дребните. До тук смятам, че затвърдих у вас образа на скъперника, т.е. АЗ, но някак си ми е гадничко да спонсорирам чужди пътища и да ги сравнявам с нашите. Нали и ние плащаме данъци. Това беше тъпо лирическо отклонение, много отдалечено от лиричността.
Само на 20-тина километра от диодията е Темпи.
От дясната страна на пролома на р. Пинтос се намира малка пещера, която още преди векове е превърната в параклис посветен на света Параскевия /Петка/ Римлянка. До храма се стига по тясно мостче, където хората вървят в колна по един.

Рано, рано сме на паркинга на Темпи и гледаме как местните търговци на сувенири разтоварват стоките си и се подготвят за туристическото нашествие. В сряда има много автобуси, следователно и много жертви на китайската сувенирна индустрия. Но мен ме интересуват местните производители на керамични изделия и по-точно един местен грънчар, който живее в съседното село и прави много качествена ръчна керамика. Поне с нея е известен. Е, аз не съм колекционер и не си купувам твърде скъпи неща. Предпочитам онова, което бихте нарекли масовка, но в неговия случай масовото производство е в достатъчно малко количество, за да е далечно сравнението с масовото производство на големите производители. Но, нали не трябва да обяснявам такива глобални проблеми като кризата и масовото производство на кораб в международни води без данъци и местен едноличен производител. Е харесвам неща произведени от малки производители, понеже мисля, че наблягат на качеството. Е, може и да греша. И в този смисъл е повече от нормално да се удавя и аз в общата туристическа вълна, и аз да си купя някой сто процентов боклук, но и аз съм човек, и аз имам пари за пилеене и често ги харча за боклуци, но този път за практичнини боклуци.
И така аз се въоръжих с цялото търпение, което можех да събера и чаках половин час жена му да разтовари грънците за да си купя 3 калени тенджери за газов котлон.
Красиви са, здрави са и само за 10 евро. Как да не си купя 3. После ми се сърдиха 2-3 приятелки, че не съм ги включила в този вид подаръци, но им обясних, че съм ги купила по поръчка. Трябва ли да кажа, че поръчките бяха от преди 10-тина години? Но аз съм от хората, които си държат на обещанието и все някога и то в този живот го изпълняват.
Купих си гърнетата /тенджерите/ и със спокойна душа поех към мостчето, което води до храма „ Агия Параскевия” /”св. Петка”/, но спокойствието ми трая до моста, защото аз съм от онези със фобиите. Като видя високо и дълбоко, реагирам все едно виждам тясно и тъмно. Казано на кратко с две ръце се хванах за парапета и задръствах движението при всяко поклащане на моста. Да не обяснявам усещането като поглеждах с едно око надолу към реката – направо изпадах в безтегловност. А бе красота, за който не го е страх да и’ се наслаждава, а който ме наблюдава може да припадне от смях. Само си представете как средно статистическа българска дебеланка виси на средата на тясно мостче, а краката и’ треперят все едно, че я е ударил ток.
Някак си минах от другата страна на реката и се стараех да не си представям как ще се върна. Пък и бях се отправила към храма в малката пещера. Е не е съвсем малка, но пълна с хора изглеждаше малака. Запалих свещ, прекръстих се и записах имената на близките ми за утринната служба с надеждата, че пак ще се върна и заедно с повечето туристи излязох на въздух. Гледката е вълшебна. Както се казва мечта за туристически фотоапарат. Реката пълзи през пролома покрай дърветата и впечатлените от красотата и’ туристи я снимат безспир, като папараци успели да срещнат любимата си холивудска звезда. Погледах я, пък после се завъртях и си казах: „Ми, да...Нали не са виждали искърския пролом – впечатляват се!!! Те и гора явно не са виждали, защото ако бяха видели поне една от нашите планини щяха да зная къде точно трябва да ахкат и охкат.”
Но, хайде, от мен да мине – красивото си е красиво, а това е едно от малкото места, където природата е щедра и красотата и’ си заслужава една папарашка снимка за спомен. Е направихме повече, но понеже на снимките има и други хора, които не съм сигурна, че искат да се намерят из нета, няма да ги показвам. Нека главният герой бъде природата!!!

7.01.2009 г.

Моята малка лятна „Одисея” / I част/

Неплануваното пътуване, което трябваше да е с влак


Преди няколко дни ми се обади майка ми и ми съобщи, че е време да отивам в Гърция, защото на миналогодишния ми шеф му е писнало да ме чака и си търси работници. Но за първи път от 10 години не ми пукаше дали ще работя това лято или не. Затова реших да не бързам много и да си приключа работата в родината и след това да пътувам. Но вчера колежката ми каза, че и’ прекъсват договора и я пращат на борсата, а днес и един колега ме изненада с новината, че заместването му приключва с един месец по-рано. Просто вече си знаех, че аз съм следващия клиент на борсата, но просто щях да го отложа до края на август, защото чак тогава ми свършва отпуската, а пък и шефката ме пусна без никакви условия, заплахи или плитки номерца. Просто и на двете ни е ясно, че след 28 август аз няма да се върна.
Затова приключих всичките си задължения по начина на напускащ човек, т.е. изчистих си задълженията и личните вещи, за да не се налагана никой да ги изхвърля и щом се прибрах в къщи смъкнах куфара от гардероба, натъпках го с дрехи и се постарах да се приготвя за път без да вдигам много шум, т.е. исках колкото се може по-малко хора да разберат, че заминавам. Сутринта на 4 юли събудих снаха ми по-рано сутринта и и’ казах, че заминавам, та ако може да ми закара багажа до гарата. За човек, който живее в една къща с мен мога да кажа, че беше не просто изненадана, а слисана. А аз мислех, че чака с нетърпение мига, в който ще изчезна от погледа и’. Обаче, тя си имаше други сметки. Ако аз замина, тя трябва сама да се грижи за единствения и’ син, а това не е точно най-любимото и’ занимание. Така че изненадата, която и’ сервирах сутринта не се оказа толкова радостна, колкото си представях.
Все пак ми откара багажа до гарата и поне 100 пъти попита, защо ще ходя като не ми пазят работата, защо изобщо трябва да ходя и какво толкова има в тая Гърция, което го няма в България? Казах, че искам да си почина малко и просто малко да променя въздуха. Отговора беше: „Е…ати и въздуха имат и ш…. византийци.” Последното ми мина покрай ушите, защото аз заминавах и не ми пукаше какво ще става след мен, пък дори и да започнеше последният световен потоп.
В 09.15 часа се качих на влака и открих, че съм безкрайно щастлива. Заминавах. Знаех, че там, в Гърция, не ме чака нищо по-различно или по-интересно, само майка ми, на която вече и’ беше писнало от еднообразието на работещия емигрант със зелена карта.
Преди 10 години, когато дойде тук за първи път, беше приключение, поне докато взе документите, сега обаче не се случва нищо интересно – не се крие от полицията, не се притеснява, че ще приберат някоя позната – просто спокойствието се оказа скучно.
Във влака до Сандански беше пълна скука. Една софийска баба беше повела внучката си на почивка и намери за интересно да ме подложи на кръстосан разпит, ала виновна си, че си се родила, хайде сега, признай си всичко. Но за нейно съжаление на Сандански се качи една сръбкиня, омъжена за чех, с който живее в България. Абе живот, като сапунена опера. Просто взе думата, изпълни пространството и ме отърва от разпита. Добре, че се появи, защото нашите граничари ги беше хванала болестта „изрядни и последователни в работата”, поради което ни задържаха до плюс безкрайност на границата. За щастие, пък, гърците ги беше натиснало безхаберието и пуснаха влака по най-бързия начин. Изведнъж нещата започнаха да ми изглеждат прекрасни. Но това беше само за няколко минути. Докато се зарадвах и се разочаровах. Влака спря на Стримон и ни подканиха да слезем. Много скоростно ни натъпкаха в един автобус, като сарделки в консервена кутия и поехме към Тесалоники, Солуники или както си го знаем ние, към Солун.
Забелязахте ли че пътувах с влак? Поне в Благоевград със сигурност се качих на влак. От колата на снаха ми скочих на влака. Беше влак. Е това на гръцка територия се промени. Без да съм го искала или планувала се наложи да продължа с автобуса. Ами балканска ни работа. В средата на сезона ремонт на железниците. Направо се побърках.
Пътят ми до Солун направо се удвои, защото автобуса не вървеше по магистралата, а по някакви второстепенни пътища и обикаляше всички села наред чак до Солун. Като казвам второстепенни пътища не си представяйте дупка до дупка. На пътищата нищо им нямаше и понеже им нямаше нищо, по-точно им липсваха дупките, направо се впечатлих. Нали и те са балканска държава, но пък пътищата им, някак не са като нашите. Тръгнах леко разочарована по тези пътища, но като гледах спретнатите им белосани къщи и зеленото на градините им някак ми стана мъчно за България. Родината ми малко ми посивя пред очите, а и стърнищата покрай, който минахме не бяха прекрасна гледка. И така като гледах техните „малки, спретнати” къщища, си спомних как преди година една гъркиня ме попита, защо нашите къщи не са боядисани. До тогава не бях обръщала внимание на този феномен, но когато се прибирам в България тази наша немарливост започна и мен да ме впечатлява.
И така замислена в сравненията между родното и чуждото балканско се изтърсих на гарата в Солун и тръгнах да си купувам билет. Обаче те си електрифицират железницата и междувременно бяха спрели да продават билети за Катерини на гишетата, а си бяха инсталирали автомати. На гишето за информация ми обясниха как да си купя билет и така се качих в новия влак, доста чист и препълнен и стигнах до Литохоро, едно село след Катерини, от където се прехвърлих на дизеловия влак до Лептокария – Пиериас в Димос Анатоликос Олимпос.
Както се оказа изминах 250 км за цели 7 часа, да бях яхнала охлюв сигурно щях да стигна по-бързо, но пък кога щях да разгледам северните гръцките села?
Пристигнах в хотела, където живееше майка ми, а тя, понеже не ме очакваше беше невероятно изненадана. Така се притесни, че не е сготвила, че направо ми стана жал, а аз не й казах, че пристигам, за да не се притеснява с излишни домашни шетни. Нали знаете, че домакинството не е моята най-любима стихия? Но като и’ разказах за поредното си приключение в гръцко, можа само да възкликне: „ Как пък все на теб ти се случват разни, такива неща?!”
П.П. И понеже на мен все ми се случват разни, такива неща следващия път може пак да ме зарази музата на писателското бездарие и да ви разкажа как минах през Олимп.

5.01.2009 г.

КОЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ
















Когато приближава Коледа, всеки се сеща за най-съкровените си желания и по свой собствен начин си поръчва подарък, който след няколко дни ще потърси под коледното дърво, украсено блестящо и очакващо пристигането на добрия старец, съпътствано от песента на вълшебните звънчета, които огласяват пътя на елените. После на това свещено място, за всяко дете, там, край елхата щеше да се съберат всички хора от семейството, които я бяха украсили с толкова надежда и нетърпеливо очакване, за да си намерят очаквания подарък.
А малко по-рано, в самото навечерие на Коледа с най-голямо удоволствие всеки от тях би протегнал ръце към топлината на камината, би се насладил на уханието на живия огън, смесено с уханието на домашния хляб и препечената, червена, суха чушка, би взел два ореха между дланите си и би ги счупил със собствени сили, само, за да задържи по-дълго усещането за истинското и неподправеното в този толкова специален ден, когато семейството се събира около огнището и ритуално си поделя пухкавия бял хляб.
Ще си припомнят невероятните ловджийски истории на дядо, ще послушат приказките на баба или просто ще си спомнят, че са били деца и че всичко това вече им се е случвало толкова много пъти, че една нощ, пък дори и толкова вълшебна като Коледа, не може да побере в шепите си толкова много спомени, някой се процеждат между по-ярките и падат в забравата, както пясъка в стар пясъчен часовник, после изчезват завинаги или за малко, но онези мигове на топлина, в която се сгушват всички от семейството сякаш остават да витаят из въздуха, като добри духове, който се развилняват точно в коледната нощ.
Коледа е онзи празник, които пристъпва с тихи стъпки към дома на всеки християнин, приканва го да намери най-доброто в себе си и около себе си и да преоткрие цялото си човешко благородство.
А там някъде в съзнанието на всяко дете се загнездва образа на един благ и справедлив старец, който има изключително важната задача да прецени добрината им и да награди усилията им да бъдат добри с най-желаните подаръци. До вечерта на Коледа той седи в своя люлеещ се стол и чете безбройните писма на малчуганите, преценява колко послушни са били и после им подготвя желания подарък.
Но тази Коледа щеше да е много трудна за добрия старец, защото той очакваше едно много специално писмо. Това от детето, което щеше да му пише за първи път и той трябваше на всяка цена да изпълни това желание, защото беше първото желание на едно самотно дете.
***
Същевременно на едно друго място и в едно друго време, на едно дете щеше да му се случи интересна случка, защото то не знаеше нищо за красивия Дядо Коледа, който показваше разни промоции по рекламите, тъй като нямаше как да ги гледа, нито пък се досещаше за тях. Това дете си нямаше коледно дърво, защото си нямаше нито своята детска стаичка, нито дори свой роден дом. Но то безумно вярваше, че някъде там из огромния свят има един Дядо Коледа, който изпълнява и най-съкровените, и най-трудните и най-неизпълнимите желания. За него просто беше зима и идваше Коледа. А каква зима беше само.
Зима, но от онези пухкави зими, за които сме чували и които все по рядко ни се случват. Имаше от онзи безкрайно бял, пухкав сняг, който хрупка като пресни солетки и е просто удоволствие да се пързаляш и дори като се почувстваш уморен да не ти се иска да влезеш и да се стоплиш до камината, а ти се иска да вдигнеш глава, да поемеш дълбоко въздух и да усетиш, цялата свежест на студения, щипещ бузите въздух.
Точно в този ден малкият палавник Гошко се беше измъкнал рано-рано от завивките, защото му се стори, че чу вълшебните звънчета на Дядо Коледа и реши, че е дошъл неговият вълшебен миг, в който някой ще е готов да изпълни и най-трудното, най-невъзможното и най-неизпълнимото, точно неговото, желание. Изровил беше, веднага, химикал и стара тетрадка от ученическата си чанта и беше написал първото в живота си писмо. И това писмо беше особено важно, защото щеше да го изпрати на самия Дядо Коледа и щеше да си поиска дом, стая и коледно дърво, но най-трудно му беше да напише писмото така, че да не изглежда, че иска твърде много и наведнъж.
Седнал на земята и тихо сгушен до леглото, което му бяха дали в детския дом за временно настаняване, Гошко стисна очички и се опита да си представи какво е да си има дом, не такъв временен, а дом като онзи на другите деца, които му бяха съученици от първи клас и бяха със семейство и дом, който идваха на училище с мама или баба, дори понякога ги докарваха татковците им с кола. Защото си помисли, че за да си го поиска, значи би трябвало да може да си го представи. Желанията не биха се сбъдвали, ако не бяха истински.
Гошко беше виждал много къщи - някои бяха големи, а други още по-големи, някои бяха малки и спретнати или пък много стари и небоядисани, едни му изглеждаха сиви, а други - още по-сиви. Беше виждал и блоковете, но някак си не можеше да си представи какво е апартамент, защото никога не беше влизал в апартамент, но като че най-трудно му беше да си представи какво е мама или баба да го хване за ръчичка и да го заведе у дома. Как ставаше това? Всеки ден виждаше как майки и баби водят деца на училище, дори виждаше как ги чакат след училище, за да ги заведат у дома, но как ставаше всичко това му беше толкова необяснимо, просто, защото не му се беше случвало.

***

Веднъж, когато беше в първи клас, се опита да си представи какво е да си има баба, като тази на Дани от неговия клас. Тази баба беше ниска, дебеличка със олющени обуща и пазарска чанта в ръка и всяка сутрин купуваше баничка на внучето си.
Гошко се огледа сред хората, които познаваше и забеляза, че лелката, която чисти втория етаж на дома за временно настаняване, малко прилича на бабата на Дани. Един ден я причака на стълбите и я попита:
- Леличко, може ли да те питам нещо много важно?
И когато тя му кимна утвърдително, той си пое дълбоко дъх, за да събере всичките си сили и я попита:
- Искаш ли да ми станеш баба?
А тя му обясни, че не може да му стане баба, защото си има свои деца и свои внуци. На Гошко му стана още по-тъжно и самотно и затова реши да я попита още нещо:
- А можеш ли да ми купиш баничка?
Той знаеше, че ще му дадат за закуска баничка още на другия ден, но просто искаше да знае какво е някой да му купи баничка, някой, който да прилича на бабата, за която си мечтаеше.
Тогава Гошко въздъхна тежко и си каза:
- Дядо Коледа, искам такава баба, същата като бабата на Дани.
Но миналата Коледа добрият старец не му беше донесъл желаната баба и Гошко реши, че не е получил подарък, само защото не е написал писмо, а не беше написал писмо, само защото тогава не можеше още да пише.

****

А сега, когато очакваше поредната самотна Коледа все по-често се опитваше да си представи какво е майка.
Преди няколко дни дойде майката на Асенчо. Той никога не я беше виждал, но му казаха, че е майка му и той и се радваше, за да го вземе, но тя не го взе, защото нямаше къде да го заведе, но му беше купила шоколадче и той си го изяде сам, защото беше от майка му.
В очите на Гошко тя беше много слаба, много висока и черна. Асенчо му каза, че не я харесва, но след като си беше изял шоколадчето.
А иначе, Гошко отдавна беше разбрал, че Асенчо си харесваше за майка леличката, която раздаваше закуските в столовата. Тя беше добра. Понякога даваше допълнително храна и нея всички я обичаха. Беше... никой не гледаше каква беше. Тя пазеше диета и разделяше нейната порция между послушните. Всички я обичаха и пред нея бяха послушни.
А Гошко си харесваше за майка една госпожа от училището. Всички казваха, че който не слуша свършва при нея и като се отиде при нея става страшно.
Той беше палаво дете, но много внимаваше да не направи беля, защото, ако идеше при нея тя щеше да си помисли, че е лош и нямаше да му стане майка, а за него това беше най-страшното нещо на света.
Всеки ден той заставаше близо до вратата на нейния кабинет, за да я види, просто да я погледне и да се почувства по-щастлив, защото щеше тайно да и' обещае, че ще е най-доброто дете на света.
Тя беше много хубава. Според преценката на Гошко тя носеше много красиви дрехи. Приличаше на есента. Имаше зелен костюм, но не онова пролетното свежо зелено, което се промъква между снежните преспи, когато пониква първото кокиче или онова зелено, което украсява розовия вишнев цвят, точно в онзи момент, когато розовото листче се отронва и полита към земята сякаш танцува валс; нито приличаше на онова лятното наситено зелено, което натежава пред очите през дните на най-голямата жега, а беше от онова зелено, което преминава в леко жълто и с оранжевия шал, който понякога го украсяваше, приличаше на най-красивото дърво в училищния двор. Тази жена му вдъхваше необяснима топлина и мекота и на Гошко му беше необяснимо странно защо всички деца се страхуват от нея. А като я погледнеше в очите виждаше само уморена добрина и не можеше да си представи, как тя можеше да е зла към някого.
Тя, неговата избрана майка, имаше светла коса, не беше точно руса, а просто истинска, кафява, не много тъмна и не много светла и Гошко не знаеше какъв е този цвят, но беше сигурен, че е като тази на Любимка.

****

А Любимка му беше съученичка и всички много я харесваха. Тя беше най-красивото момиченце и на Гошко му се налагаше да се сбива с някой всеки ден заради нея, защото си я беше харесал - за сестра .
Първият ден дори седяха заедно, но после ги разделиха, защото баща и не искаше тя да седи с него.
Гошко не беше виждал бащата на Любимка да я довежда или взима, както правеха родителите на другите деца, защото това беше работа на детегледачката. А всички казваха, че Любимка е от богаташко семейство. Но понеже нейните родители не идваха и никой не ги беше виждал, Гошко си представяше дома на Любимка като неговия, пълен с чужди хора и смяташе, че тя е като него, защото майка и я е оставила да я гледа някаква чужда жена. Следователно тя беше перфектната сестра.
Той често си говореше с нея. Казваше и, че има най-хубавата коса и най-хубавата рокля, и най-хубавата блуза, и... всички най-хубави неща и дори веднъж и каза, че иска да му бъде сестра, но тя май не го чу.
Всеки ден първо и казва, че е много хубава и има много хубава нова рокля.
Тя отговаря, че всичките и рокли са нови и красиви, след това се врътва на някоя друга страна, където не вижда Гошко пред себе си, а той отдавна си е решил, че се е врътнала, за да си покаже роклята, но тя после не се обръща към него, ама никога. Тя винаги така си се завърташе, а след това той винаги си отиваше на мястото. После дълго я гледаше как седи в другия край на стаята и после влизаше госпожата и започваше да ги учи на буквите, и после идваше междучасието и всичко се повтаряше. И така през цялото време откакто се познаваха.

****

Гошко дори беше успял да си хареса и татко. Когато го преместиха от стария дом в новия, го бяха качили в един микробус, шофьорът го почерпи с бонбонче и го попита:
- Как си, юнак?
Ето такъв татко искаше. Да кара микробус. Татковците на съучениците му имаха коли, а неговият, специално избран татко, караше микробус и го наричаше юнак.
Гошко отвори насълзените си детски очи, стисна химикала здраво, за да придаде увереност на разтрепераната от вълнение ръчичка и написа:
"Дядо Коледа,
Искам дом с майка и татко. Мама може и да е черна, а татко може и да не кара микробус. Аз много ще ги обичам и ще съм най-послушен на света."



3.01.2009 г.

„SMS за Мерцедес”




















„SMS за Мерцедес”

или

„Отмъщението на Снежанка „

/съвременна приказка не за деца/



Имало едно време в сегашно време една Снежанка, на която всички и’ викали Снежка, а на галено Снежето. Тя работела като секретарка без договор във фирмата на Дядо и’ Мразов с название „Лапландия” - ООД, но той си имал и ЕТ под прикритие като дъщерна фирма с название „Дядо Коледа” и една офшорка „Санта Клаус” – абе, мафия от всякъде. Да не знаеш кой приватизира и кой краде... За прикритие на дейността си използвал благотворителната фондация „ Мери Крисмас” и раздавал китайски стоки и бразилски цитрусови плодове на всички страни-членки на световната организация за хуманитарна помощ „Блажени са вярващите”. И всичко си беше на световно равнище и даже два пруста по-нагоре, докато майката на Снежанка не се разболя. Полежа в една болница, после в друга и накрая си отиде без време.










Баща и’ взе каквото можа, избяга и се ожени за втори път.


Взе красавицата на звяра, която изплаши всички, взе му заплатата и я похарчи за пластични операции. Колкото повече операции си правеше толкова по-непозната ставаше. Един ден вместо да си бие ботокса в лицето улучи ябълката на Снежанка. Добре, че доктора от бърза помощ се сети, че я спаси от задушаването причинено от подмладяващата отрова, което друг лекар би сбъркал с астмата, от която страдаше вече 10 години по неизяснени причини.
Така плъзна клюката/приказката, че я е целунал..., а тя беше сигурна, че само я е обдишвал... после дядо и’ луднал и двамата млади се взели... Говори се, че три дни яли, пили и се веселили с кебапчета, домашна ракия и цигански оркестър...
Ето така се раждат приказките...от клюките...
Иначе – тя – Снежанка, де, си го знаеше нейния, най-умния, най-красивия...принц...де...от рода на тиквите, семейство Тиквеникови...
Тя и номерата си му знаеше...като квартален от малък град – контингента...
Първо беше живял – принца, не кварталния - с оная... Рапунзеловата, дето всички и’ викаха Марулата...Мара – професионалната банкетаджийка. Като млада се беше изявявала като водеща на програми по банкети, а сега се изявяваше като бизнес дама с кетърингова фирма и предлагаше украса с балони на всички сватби от града и селата в общината.
После местния обущар разправяше на ляво и на дясно, че същия този принц движи с оная блондинка, дето се прави на хигиениста в кметството – Пепеляшкова ли беше Пепелова ли беше... така и никой не разбра, защото всички си я знаеха като Русото Пепи.
И сега...принцът се жени за Снежето... То се даваха обещания – от ден до пладне, то се даваха клетви – за тоя що духа.
Дядо Мразов се изръси с апартамент, кола и спестовна книжка и.... се разчу, че принцът редовно навестява „спящата красавица”, по известна като Цецка – комшийката.
И ... едната приказка още не свършила...ииииииии клюката я настигнала...
Така Снежето си събра багажа от собствения си апартамент, който беше обявен за семейна собственост от съда и трябваше да бъде продаден, за да си разделят с принца семейното имущество... Делиха, каквото делиха и докато го делиха Снежето се оказа пак при дяда си като секретарка и тъкмо да се зарадва, че се е отървала от бързия 5 годишен развод и премина от местна семейна криза в световна финансова криза.
Бе тя винаги си е знаела, че дядо и’ си държи парите в американска банка, но никога не е знаела, че ще си тегли авоарите с цел да се пенсионира.
Съкрати седемте джуджета, прати ги на борсата, каза и’, че не и’ е плащал осигуровки, взе си куфара и хвана самолета за Бразилия, защото от там не екстрадирали...
Снежанка 3 дни се чуди какво да прави. Първо мислеше да смъкне перуката на Цецето на сред площада. Причака я и като я видя си каза:
- Ако и’ смъкна перуката моя п... ще и’ купи нова, а може и удължения на кичурите да и’ направи с парите от подялбата на семейното имущество, което беше подарък от дядо... бе, я да си носи русата перука!!!
После мислеше да залее колата на принца/просяка с киселина. Застана до блока и зачака. Чака, чака и дочака. Ония се появи. И като му видя талигата – стар внос, втора употреба от Германия и съжали, че е стояла 2 часа в засада да чака кола, която можеше да разглоби с един шут.
Тръгна си бавно и тъжно към квартирата и си мислеше само как ще изкара месеца след като плати сметките за тока и водата.
Точно в този момент видя как едно момче лепи обява на прозореца на магазина за телефони на GLOBUL. На обявата пишеше:

Търсим касиерка

Ето това си беше чист късмет. Снежето влезе вътре, поговори с шефа, който и’ беше съученик, примоли се и той къде от съжаление, къде заради доброто старо време я взе на изпитателен срок.
И така Снежето започна да си изкарва прехраната с труд. Взимаше толкова малко пари, че едва свързваше двата края и накрая реши да си отмъсти на целия свят.
Един ден точно в края на работното време, тя взе служебния телефон, избра номера на Нова телевизия, включиха я в предаването на Милен Цветков, защото само той иска да му се обаждат тъжни, нещастни и самотни...жени и съобщи:
- Коледа се отменя!!! Globul предлага промоция „ Мерцедес за SMS „
И така от едно изявление по телевизията се роди приказката „Сливи за смет”.

2.01.2009 г.

I'm not a star





I'M NOT A STAR!


I'm not a shiny star!
I'm only woman!
I'm not a fairy.
I'm real man.
Too real, too real...
Real - like song of rever.
real - like voice of wind.
I'm onli real woman.
I'm not a shiny star!
I'm only woman.
I haven't CRISTAL BALL,
but I have got a big soul.
Too big, too big...
Big - like a world ocean.
Big - like a golden sun.
I'm only woman.
I'm not shiny star!
I'm only man!
I'm not fairy!
I'm a little woman
and I haven't got all space.
I have got a home -my home,
Too my, too my...
My home - with fiarplace
My home - in my heart.
I'm only woman.









Родовата енергия (таро подредба)

От доста време имах желание да направя една таро подредба, свтрзана с енергиите, които идват към нас от различните клонове на родовата систе...