Какво следва?

И такаааа… Дойдох /в Гърция/, поработих / на старата работа/ и се сетих / да пиша/, защото няма да е лошо да споделя всички тези, толкова скучни неща, които ми се случват наоколо.
Всяка първа среща започва с един и същи въпрос, дали съм се омъжила…
Ама аз, ако исках да се омъжвам нямаше да чакам да ударя 38-та годишнина, щях да се прежаля на по-луди и млади години, когато човек някак си по-лесно се самозалъгва, че след като три дни се яде и пие за сметка на мама и тате, после следва щастие и рози, докато смъртта ни раздели. Тоя експеримент с вечното щастие се провали при баба ми, майка ми и всичките ми приятелки, защо пък трябва да си въобразявам, че при мен ще проработи. И все пак това си е моята житейска философия, която избягвам да споделям с околните, а още по малко с онези, които очевидно не са открили безоблачното небе на вечното щастие след онези три дни на пиянство, но им се иска и аз да тръгна по техния път, за да не само те прецакани от живота. На това място се усмихвам тъпо и казвам:
- Бе, хора познавате ли такъв невероятно тъп идиот, които да си търси такова огромно обществено зло като мен за запълване на интериора, че да ми го покажете и така както не съм си разопаковала багажа направо при него да отивам, хем няма да плащам квартира, хем ще ви намаля тъпите въпроси с един…
Добре, че хумора за чувство им стига, до толкова, че да успеят да се усмихнат почти учтиво, почти обидено…
Втория интересен въпрос, на които имам гадничък отговор е:
- Кога ще порасна до толкова, че да стана сериозна?
Е, вярно е че щом съм решила да живея до 150 години сега съм си направо прекалено млада, както е вярно и това, че се усмихвам малко повече отколкото трябва и още повече се надсмивам над простотията, която за по-нежно наричам повсеместна заразна простота, което някак си не звучи обидно, но все пак много отдавна открих, че ми е свръх силовите възможности на езика да обясня с прости и разбираеми слова, че е леко невероятно да се променям на тези години. В такива моменти не мога да не си задам въпроса , тези хора още ли не са разбрали, че старо куче не се учи на нови номера, ако няма сериозен стимул за това, но пък
си мисля, че ако успеят мнооооого да ме ядосат е възможно, за разнообразие, да покажа колко злобна мога да бъда, ама пък да се ядосвам на някой за нещо си е преразход на енергия. Бе, я да си живея в позитивизъм, пък ако някой си търси сериозна половинка да се огледа в друга посока, при мен всичко е на майтап, даже и дълбоките истини мога да си ги иронизирам до такава степен, че да не се приемат твърде на сериозно, когато аз ги изричам.
Исках да кажа едно привет от топлия юг, а ви отегчавам с врели не кипели.
Ха сега, ЗДРАВЕЙТЕ! Привет от южната съседка! Пращам ви средиземноморски бриз за поздрав, всички усмивки, които мога да произведа и да подаря.
На женените и омъжените честито, щастието им да е зашеметяващо като тридневно пиянство и да продължи безкрайно, сигурна съм, че при вас експеримента „Щастие с рози” ще проработи.
И ако се питам сега какво следва, отговорът е тривиален, работа до повръщане… и писане за разнообразие, ще продължа да се развивам интуитивно и за това ще ви изтезавам редовно да ми четете интуитивните прозрения, но ако ви е скучно колкото на мен може да споделите някоя рецепта за ЖИТЕЙСКО РАЗНООБРАЗИЕ.
Наоколо съм, не се бутайте, споделяйте и не се надявайте на отговор от мен, тези дни говоря само на гръцки и английски и пиша на български, когато ме споходи интуитивното прозрение, че мооооооого искам да ви отегча, щом не искате да изкочите на улицата, за да намигнете на слънцето или пък да прескочите до някой близък плаж и да се цопнете във водичката. Понеже вместо всичко това още стоите на компа и се ровичкате из моите глупави размисли без страсти мога да ви отегчавам до безкрай, ако изведнъж не решите да се самоспасите и ако това стане, кажете едно здрасти на българския въздух и от мен – някак си ми липсва усещането за непрекъснат душевен натиск, които ме спохожда из териториите на милата ни РОдина, но какво да се прави нали си е моя и не избирана - обичам си я, така по инерция, безкористно и постоянно, толкова постоянно, че не го забелязвам понякога, като стар навик ми е от онези дето болят, но не ги отказвам.

Време е да се повъзхищавам / на моя почерк/

Още едно интуитивно откровение с елементи на душевен стриптийз.

Време за възхита и то от моя почерк. Нали си спомняте, че чета една книга, която иначе си е много скучна и се чете много бавно, защото четенето трябва да се съчетава с душевни излияния, граничещи с истински откровения, които да се записват на хартия и една от задачите е да се възхитя на моя почерк. Но понеже възхищението е винаги голямо събитие и аз реших да споделя моето възхищение с вас. Първо затворете очи и си го представете, него, моя почерк. Едър, не поросто голям, а по една дума на ред, разкриволен е най-меко казаното определение. Много е далеч от красив, защото е направо грозен, а и не познавам нормален човек, който да може да го прочете, ако е надраскан автентично, без вътрешното ми убеждение, че някой ще иска да го прочете, ако знам, че след моето писане ще има и четец, тогава малко се старая, поне да се различава една, максимум две букви, т.е. да има някаква идея, че съм се опитала да го превърна в нещо четивно. Ако си мисите, че се майтапя, изпратете актуален адрес да ви драсна два реда и ако го дешифрирате, ще ви призная за професионалист в разгадаването на най-заплетените тайни на света.

И от тук нататък трябва да се излее моето истинско, искрено възхищение, но нещо не ми идва отвътре, защото много трябва да си изкривя душата, за да изрека нещо, като:

ОООООООО, мой мили, ненагледни, почерко, така ти се възхищавам, че не искам на никого да те показвам, само да си мой и от никого невидян.

Това както забелязвате е искрено. Радвам се, че някой се сети да изобрети клавиатурата, че ако сега трябваше да ми дешифрирате завъртулките един живот нямаше да ви стигне да прочетете всичко това. То, не че е задължително да го четете, но ако някой като мен си е купил книга по калиграфия и ако се е отчаял в опитите си да постигне краснопис може да разбере личните ми чувства към начина по който пиша и да разбере, колко не е за показване, разказване и споделяне „идиличната” среща с нещо изписано от мен. Добре, че тези дни имаше пролетно почистване, та се потрудих да изхвърля всичко изписано с моя почерк, така мога да не се стряскам нощем, че някой може да види хартийка с нещо написано от мен и да изпадне в творческо-писателска депресия. Добре, че не познавам писатели, че ще си намразят професията, като видят как пиша. Граматиката, няма нужда да я коментираме, тя просто не ми е приятелка, не ме обича и аз не я обичам.

Но почерка, моя почерк, радвайте се хора, че не сте го виждали иначе ще възпеете всички машини за писане и то на всички езици.

Май, не успях да се възхитя на моя почерк, но ще опитам при следващия опит да прочета книгата, може тогава да ме натисне някоя интуитивна сянка на прозрение и да започна да пиша, красиво, красивооооо... Каква мечта!? А може и да почна да упражнявам калиграфия вместо интуиция.

Защо работата ми все остава непризната?

Защо работата ми все остава непризната?

Понеже ш’ ставам интуитивна почнах опитите с Аз, Мен и Себе си и по този повод правя моето първо упражнение по автоматично писане. Целта е да се свържа с детето в мен и да заговори мъдрото ми АЗ.
Сядайте и се дръжте здраво! Ще ви заливам с мъдрост....

***

Това трябва да е въпрос магнит и да предизвика писателските ми невъзможности. Защо ли работата ми остава непризната? То отговорът е прост, толкова е прост, че направо е тъп. Ми защото аз не работя. Знаете ли, че след завръщането ми от емиграция не работя?! Сигурно сте се досетили по непрекъснатото ми висене на линия. Не работя. Или може и по малко да поработвам примерно върху себе си, като прочета нещо или напиша нещо, или като седна да мисля как да ви скъсам нервите, или как да ви предизвикам четивните желания, но общо взето не работя. А, ако случайно започна да работя дали ще ми признават работата или ще си остана все така дълбоко непризната работничка, както си останах дълбоко неосъществена „историчка”, „писателка”, „поетеса”, все интересни думи и всичките в кавички. А като си помисля, че не съм направила пък нищо особено или съществено, за да съм призната направо ми е учудващо странно на мисловния процес. Бе, аз защо останах така световно непризната, като можех да взема Нобелова награда за литература, философия и мир едновременно. Но то пък и да почна да пиша нещо дълбокомислено, кой ли ще го прочете?! Някак си е добре, когато човек не е безумно, дори фанатично амбициозен, така има по-малко очаквания от себе си и живота си, а и от мен никога не са имали кой знае какви очаквания, така че май не съм разочаровала много хора, но все пак може да попитам майка ми дали е очаквала да се превърна в много призната, а пък аз си останах така много непризната. Лелеееееееее какви глупости пиша. Направо сама да си се възхитя на непризнателността и не успешността, а някога си повтарях: Аман, от не успели хора! Човек сигурно не трябва да си поставя твърде високи граници, ако не желае да попадне в отбора на трайно не успелите или вечно непризнатите. Така някак логично ми идва и дълбоко отвътре въпросът към Мен: Бе, аз малодушна ли съм или що така? Ми не съм успяла да съм каквото съм мечтала, но пък и мечтите ми свършиха някак със започване на емигрантството. Оттогава редя химери, не като мечти, а като триглави чудовища. И не знам къде по пътищата си изгубих душата, но вече не мечтая за признания, нито за обратни пътища, не мечтая за онези неща, за които може би мечтаете вие, може би изобщо не мечта, но някак си харесвам живота, които живея, защото осъществих повечето от смислените си мечти, а тези, които не смятах за смислени просто ги загърбих и ги превърнах в минало, потопено в толкова огромни купчини прах, че не ми се иска да ги изваждам от най-долния рафт на душата си. Преди време някои ме попита за какво мечтая и аз го залъгах с нещо, което вече не помня. Сега не мечтая, старая се да превръщам мечтите си в реалности и ако до края на живота си успея да го постихна ще съм успял човек, ако ли не - ще съм примирил се човек, но за сега наистина не ми пука дали съм призната с или чрез работа. Тя не е най-важното нещо за живота ми, бих казала тя е средство за преживяване, но не и мерилото за успехите и неуспехите ми. Не знам кога започнах да мисля така, може би когато започнах да работя, за пари, а не за мечти. Как опорочават всичко парите, дори работата престава да е важна?!