Защо работата ми все остава непризната?
Понеже ш’ ставам интуитивна почнах опитите с Аз, Мен и Себе си и по този повод правя моето първо упражнение по автоматично писане. Целта е да се свържа с детето в мен и да заговори мъдрото ми АЗ.
Сядайте и се дръжте здраво! Ще ви заливам с мъдрост....
***
Това трябва да е въпрос магнит и да предизвика писателските ми невъзможности. Защо ли работата ми остава непризната? То отговорът е прост, толкова е прост, че направо е тъп. Ми защото аз не работя. Знаете ли, че след завръщането ми от емиграция не работя?! Сигурно сте се досетили по непрекъснатото ми висене на линия. Не работя. Или може и по малко да поработвам примерно върху себе си, като прочета нещо или напиша нещо, или като седна да мисля как да ви скъсам нервите, или как да ви предизвикам четивните желания, но общо взето не работя. А, ако случайно започна да работя дали ще ми признават работата или ще си остана все така дълбоко непризната работничка, както си останах дълбоко неосъществена „историчка”, „писателка”, „поетеса”, все интересни думи и всичките в кавички. А като си помисля, че не съм направила пък нищо особено или съществено, за да съм призната направо ми е учудващо странно на мисловния процес. Бе, аз защо останах така световно непризната, като можех да взема Нобелова награда за литература, философия и мир едновременно. Но то пък и да почна да пиша нещо дълбокомислено, кой ли ще го прочете?! Някак си е добре, когато човек не е безумно, дори фанатично амбициозен, така има по-малко очаквания от себе си и живота си, а и от мен никога не са имали кой знае какви очаквания, така че май не съм разочаровала много хора, но все пак може да попитам майка ми дали е очаквала да се превърна в много призната, а пък аз си останах така много непризната. Лелеееееееее какви глупости пиша. Направо сама да си се възхитя на непризнателността и не успешността, а някога си повтарях: Аман, от не успели хора! Човек сигурно не трябва да си поставя твърде високи граници, ако не желае да попадне в отбора на трайно не успелите или вечно непризнатите. Така някак логично ми идва и дълбоко отвътре въпросът към Мен: Бе, аз малодушна ли съм или що така? Ми не съм успяла да съм каквото съм мечтала, но пък и мечтите ми свършиха някак със започване на емигрантството. Оттогава редя химери, не като мечти, а като триглави чудовища. И не знам къде по пътищата си изгубих душата, но вече не мечтая за признания, нито за обратни пътища, не мечтая за онези неща, за които може би мечтаете вие, може би изобщо не мечта, но някак си харесвам живота, които живея, защото осъществих повечето от смислените си мечти, а тези, които не смятах за смислени просто ги загърбих и ги превърнах в минало, потопено в толкова огромни купчини прах, че не ми се иска да ги изваждам от най-долния рафт на душата си. Преди време някои ме попита за какво мечтая и аз го залъгах с нещо, което вече не помня. Сега не мечтая, старая се да превръщам мечтите си в реалности и ако до края на живота си успея да го постихна ще съм успял човек, ако ли не - ще съм примирил се човек, но за сега наистина не ми пука дали съм призната с или чрез работа. Тя не е най-важното нещо за живота ми, бих казала тя е средство за преживяване, но не и мерилото за успехите и неуспехите ми. Не знам кога започнах да мисля така, може би когато започнах да работя, за пари, а не за мечти. Как опорочават всичко парите, дори работата престава да е важна?!
29.12.2009 г.
21.12.2009 г.
Ш’ С’ развивам (интуитивно)
Ш’ С’ развивам (интуитивно)
Тези дни започнах препрочитането на библиотеката и стигнах до „Пътя на интуицията”, така че скъпи съблогери, ще се развивам интуитивно и понеже това е бавен процес, ще ви развивам и вас – аз ще пиша, а вие, ако искате четете. А ще пиша, защото интуитивното развитие е свързано с писане, писането, мили хора е самопознание и понеже аз на 37 години и още не се познавам докрай, ще ви направя свидетели на по-дълбокото опознаване между Мен и Аз, няма да им позволявам да се договарят, одумват и пазарят – става въпрос за Мен и Аз.
По принцип според инструкциите трябва да пиша с химикал и да се кефя на почерка и душевните си отпадъци, но несподеления мазохизъм не е интересен и затова, ако сте спрели да гледате телевизия можете да погледате сейр с моя душевен стриптийз и дори да си пуснете музика по желание или според случая.
И така спирам с вътрешните уговорки между Мен и Аз и започвам с важните неща.
Първо трябва да дам тържествено обещание, че през следващите дни, месеци, години, век и половина оставащ ми живот ще давам на Себе си, моето трето лице, Мен, Аз, на одушевените и неодушевените предмети, онова, което винаги съм се оплаквала, че не получавам. Какво е това не знам, защото аз от всичко получавам, а което не получавам мога безсрамно да си го изпрося или нахално да си го взема. АААААААААААА, да. Ставало въпрос за онези неща... ЛЮБОВ, БЕЗКОРИСТЕН ИНТЕРЕС И ВНИМАНИЕ.
Аз и любов. Колко интересно. Все си мисля, че това изобщо не ми е в талантите, не го мога.
Безкористен и интерес са две понятия, които не ми се връзват логично. В смисъл как така хем да е интерес, хем и да е безкористен. За сведение в мъдрата книга няма пример, но някой може да ми подхвърли един.
А това с вниманието, охооооо, някой наоколо да страда от липсата на вниманието ми. Всеки ден цъкам плюсове наред. Аз друг математически знак не познавам, затова като видя плюс винаги го уважавам. Но ако на някой му досаждам, не е лошо да си каже, ще се извиня любезно на плюса и ще отскоча до следващия.
Хайде стига толкова уговорки с Мен, Аз, Себе си и Вас. Време е да обещавам. Обещанието е тържествено и в кавички според книгата с инструкциите. Не знам защо е в кавички, дали защото е тържествено или пък да не е много насериозно, но ще го напиша в кавички.
„Аз, didi_f, се задължавам да се доверявам и да обръщам внимание на фините прозрения, усещания и предчувствия, които ще имам от тук нататък, докато смърта ни раздели Мен, Аз и Себе си. Съгласявам се да участвам 100% в процеса на откриване на по-дълбокото значение във всичко, което забелязвам, и да търся мъдростта в хода на собствения ми живот.”
Сега аз отивам да копая на дълбоко в сънищата, защото пропуснах мъдростта на телевизора, а вие почвайте да участвате на 100% в четенето и обещаването.
Тези дни започнах препрочитането на библиотеката и стигнах до „Пътя на интуицията”, така че скъпи съблогери, ще се развивам интуитивно и понеже това е бавен процес, ще ви развивам и вас – аз ще пиша, а вие, ако искате четете. А ще пиша, защото интуитивното развитие е свързано с писане, писането, мили хора е самопознание и понеже аз на 37 години и още не се познавам докрай, ще ви направя свидетели на по-дълбокото опознаване между Мен и Аз, няма да им позволявам да се договарят, одумват и пазарят – става въпрос за Мен и Аз.
По принцип според инструкциите трябва да пиша с химикал и да се кефя на почерка и душевните си отпадъци, но несподеления мазохизъм не е интересен и затова, ако сте спрели да гледате телевизия можете да погледате сейр с моя душевен стриптийз и дори да си пуснете музика по желание или според случая.
И така спирам с вътрешните уговорки между Мен и Аз и започвам с важните неща.
Първо трябва да дам тържествено обещание, че през следващите дни, месеци, години, век и половина оставащ ми живот ще давам на Себе си, моето трето лице, Мен, Аз, на одушевените и неодушевените предмети, онова, което винаги съм се оплаквала, че не получавам. Какво е това не знам, защото аз от всичко получавам, а което не получавам мога безсрамно да си го изпрося или нахално да си го взема. АААААААААААА, да. Ставало въпрос за онези неща... ЛЮБОВ, БЕЗКОРИСТЕН ИНТЕРЕС И ВНИМАНИЕ.
Аз и любов. Колко интересно. Все си мисля, че това изобщо не ми е в талантите, не го мога.
Безкористен и интерес са две понятия, които не ми се връзват логично. В смисъл как така хем да е интерес, хем и да е безкористен. За сведение в мъдрата книга няма пример, но някой може да ми подхвърли един.
А това с вниманието, охооооо, някой наоколо да страда от липсата на вниманието ми. Всеки ден цъкам плюсове наред. Аз друг математически знак не познавам, затова като видя плюс винаги го уважавам. Но ако на някой му досаждам, не е лошо да си каже, ще се извиня любезно на плюса и ще отскоча до следващия.
Хайде стига толкова уговорки с Мен, Аз, Себе си и Вас. Време е да обещавам. Обещанието е тържествено и в кавички според книгата с инструкциите. Не знам защо е в кавички, дали защото е тържествено или пък да не е много насериозно, но ще го напиша в кавички.
„Аз, didi_f, се задължавам да се доверявам и да обръщам внимание на фините прозрения, усещания и предчувствия, които ще имам от тук нататък, докато смърта ни раздели Мен, Аз и Себе си. Съгласявам се да участвам 100% в процеса на откриване на по-дълбокото значение във всичко, което забелязвам, и да търся мъдростта в хода на собствения ми живот.”
Сега аз отивам да копая на дълбоко в сънищата, защото пропуснах мъдростта на телевизора, а вие почвайте да участвате на 100% в четенето и обещаването.
23.11.2009 г.
Приказа за ГОЛЕМИТЕ НЕЩА
Приказа за ГОЛЕМИТЕ НЕЩА
Скоро открих, че съм си загубила способността да разказвам, но реших да променя това положение и сега ще ви разкажа една приказка.
Това не е просто приказка, а е една от любимите ми приказки. Разказваше я дядо ми. Тя има интересен край, който за мен стой отворен вече 30 години.
Имало едно време една чорбаджийска дъщеря, която била единствено дете на баща си, щяла да наследи целия му имот и освен това, успяла да се омъжи за най-големия красавец на света. Той бил изключително красив, толкова красив, че на хората им спирал дъха като го видели, но имал един сериозен недъг, колкото била голяма красотата му, толкова била голяма и глупостта му. Веднъж баща и’ ги поканил на гости, но дъщерята се притеснила, че той ще разбере за какъв глупак се е омъжила и ще и’ се смее. Тогава седнала, мислила, мислила и най-накрая измислила, какво да подучи мъжа си, така че да не я изложи пред родителите и’. Повикала го и му казала:
- Като идем при татко ти ще говориш само за големи неща, за да не си помисли баща ми, че си голям глупак.
Отишли на гости, посрещнал ги царски старият баща, а вечерта майката и дъщерята отишли да си поговорят и оставили зетя да си поговори с тъста. Разказал как живеят и как се разбират, изслушал го бащата и тъкмо се успокоил, че чедото му е на добро място, глупакът се досетил, че трябва да се прави на умен и да говори за големи неща, че да не забележат, колко е глупав. И тогава решил да попита:
- А, тази голяма къща цялата ли е твоя?
- Да – отговорил стареца.
- Брей, че е голяма... Ако вземе да изгори, такъв огън ще пламне, че барем хубаво ще се стоплим.
Стареца не вярвал на ушите си, но решил да си замълчи и не казал на зет си, че е пълен глупак. Но глупакът не мирясвал и продължил да пита:
- Ами всички тези хора, тук ли работят?
- Да – отговорил стареца.
- Ако вземат един по един да измрат, барем ще се наядем пшеница.
Какво да стори стареца, разбрал, че дъщеря му си е взела голям глупак, но как да го каже на дъщеря си, която трябвало да го наследи?
Аз често смятам, че ако бях на мястото на бащата, бих казала, точно, какво мисля, но пък нямам деца и затова ми е интересно дали наистина всеки трябва да си замълчи според своите виждания, опасения и оправдания?
Но, от друга страна, се питам какво мога да спестя на един човек и какво могат или биха искали да ми спестят моите близки?
Размисъла както и отговорите на тези въпроси не са задължителни...
Скоро открих, че съм си загубила способността да разказвам, но реших да променя това положение и сега ще ви разкажа една приказка.
Това не е просто приказка, а е една от любимите ми приказки. Разказваше я дядо ми. Тя има интересен край, който за мен стой отворен вече 30 години.
Имало едно време една чорбаджийска дъщеря, която била единствено дете на баща си, щяла да наследи целия му имот и освен това, успяла да се омъжи за най-големия красавец на света. Той бил изключително красив, толкова красив, че на хората им спирал дъха като го видели, но имал един сериозен недъг, колкото била голяма красотата му, толкова била голяма и глупостта му. Веднъж баща и’ ги поканил на гости, но дъщерята се притеснила, че той ще разбере за какъв глупак се е омъжила и ще и’ се смее. Тогава седнала, мислила, мислила и най-накрая измислила, какво да подучи мъжа си, така че да не я изложи пред родителите и’. Повикала го и му казала:
- Като идем при татко ти ще говориш само за големи неща, за да не си помисли баща ми, че си голям глупак.
Отишли на гости, посрещнал ги царски старият баща, а вечерта майката и дъщерята отишли да си поговорят и оставили зетя да си поговори с тъста. Разказал как живеят и как се разбират, изслушал го бащата и тъкмо се успокоил, че чедото му е на добро място, глупакът се досетил, че трябва да се прави на умен и да говори за големи неща, че да не забележат, колко е глупав. И тогава решил да попита:
- А, тази голяма къща цялата ли е твоя?
- Да – отговорил стареца.
- Брей, че е голяма... Ако вземе да изгори, такъв огън ще пламне, че барем хубаво ще се стоплим.
Стареца не вярвал на ушите си, но решил да си замълчи и не казал на зет си, че е пълен глупак. Но глупакът не мирясвал и продължил да пита:
- Ами всички тези хора, тук ли работят?
- Да – отговорил стареца.
- Ако вземат един по един да измрат, барем ще се наядем пшеница.
Какво да стори стареца, разбрал, че дъщеря му си е взела голям глупак, но как да го каже на дъщеря си, която трябвало да го наследи?
Аз често смятам, че ако бях на мястото на бащата, бих казала, точно, какво мисля, но пък нямам деца и затова ми е интересно дали наистина всеки трябва да си замълчи според своите виждания, опасения и оправдания?
Но, от друга страна, се питам какво мога да спестя на един човек и какво могат или биха искали да ми спестят моите близки?
Размисъла както и отговорите на тези въпроси не са задължителни...
Абонамент за:
Публикации (Atom)