slider

07 януари 2009

Моята малка лятна „Одисея” / I част/

Неплануваното пътуване, което трябваше да е с влак


Преди няколко дни ми се обади майка ми и ми съобщи, че е време да отивам в Гърция, защото на миналогодишния ми шеф му е писнало да ме чака и си търси работници. Но за първи път от 10 години не ми пукаше дали ще работя това лято или не. Затова реших да не бързам много и да си приключа работата в родината и след това да пътувам. Но вчера колежката ми каза, че и’ прекъсват договора и я пращат на борсата, а днес и един колега ме изненада с новината, че заместването му приключва с един месец по-рано. Просто вече си знаех, че аз съм следващия клиент на борсата, но просто щях да го отложа до края на август, защото чак тогава ми свършва отпуската, а пък и шефката ме пусна без никакви условия, заплахи или плитки номерца. Просто и на двете ни е ясно, че след 28 август аз няма да се върна.
Затова приключих всичките си задължения по начина на напускащ човек, т.е. изчистих си задълженията и личните вещи, за да не се налагана никой да ги изхвърля и щом се прибрах в къщи смъкнах куфара от гардероба, натъпках го с дрехи и се постарах да се приготвя за път без да вдигам много шум, т.е. исках колкото се може по-малко хора да разберат, че заминавам. Сутринта на 4 юли събудих снаха ми по-рано сутринта и и’ казах, че заминавам, та ако може да ми закара багажа до гарата. За човек, който живее в една къща с мен мога да кажа, че беше не просто изненадана, а слисана. А аз мислех, че чака с нетърпение мига, в който ще изчезна от погледа и’. Обаче, тя си имаше други сметки. Ако аз замина, тя трябва сама да се грижи за единствения и’ син, а това не е точно най-любимото и’ занимание. Така че изненадата, която и’ сервирах сутринта не се оказа толкова радостна, колкото си представях.
Все пак ми откара багажа до гарата и поне 100 пъти попита, защо ще ходя като не ми пазят работата, защо изобщо трябва да ходя и какво толкова има в тая Гърция, което го няма в България? Казах, че искам да си почина малко и просто малко да променя въздуха. Отговора беше: „Е…ати и въздуха имат и ш…. византийци.” Последното ми мина покрай ушите, защото аз заминавах и не ми пукаше какво ще става след мен, пък дори и да започнеше последният световен потоп.
В 09.15 часа се качих на влака и открих, че съм безкрайно щастлива. Заминавах. Знаех, че там, в Гърция, не ме чака нищо по-различно или по-интересно, само майка ми, на която вече и’ беше писнало от еднообразието на работещия емигрант със зелена карта.
Преди 10 години, когато дойде тук за първи път, беше приключение, поне докато взе документите, сега обаче не се случва нищо интересно – не се крие от полицията, не се притеснява, че ще приберат някоя позната – просто спокойствието се оказа скучно.
Във влака до Сандански беше пълна скука. Една софийска баба беше повела внучката си на почивка и намери за интересно да ме подложи на кръстосан разпит, ала виновна си, че си се родила, хайде сега, признай си всичко. Но за нейно съжаление на Сандански се качи една сръбкиня, омъжена за чех, с който живее в България. Абе живот, като сапунена опера. Просто взе думата, изпълни пространството и ме отърва от разпита. Добре, че се появи, защото нашите граничари ги беше хванала болестта „изрядни и последователни в работата”, поради което ни задържаха до плюс безкрайност на границата. За щастие, пък, гърците ги беше натиснало безхаберието и пуснаха влака по най-бързия начин. Изведнъж нещата започнаха да ми изглеждат прекрасни. Но това беше само за няколко минути. Докато се зарадвах и се разочаровах. Влака спря на Стримон и ни подканиха да слезем. Много скоростно ни натъпкаха в един автобус, като сарделки в консервена кутия и поехме към Тесалоники, Солуники или както си го знаем ние, към Солун.
Забелязахте ли че пътувах с влак? Поне в Благоевград със сигурност се качих на влак. От колата на снаха ми скочих на влака. Беше влак. Е това на гръцка територия се промени. Без да съм го искала или планувала се наложи да продължа с автобуса. Ами балканска ни работа. В средата на сезона ремонт на железниците. Направо се побърках.
Пътят ми до Солун направо се удвои, защото автобуса не вървеше по магистралата, а по някакви второстепенни пътища и обикаляше всички села наред чак до Солун. Като казвам второстепенни пътища не си представяйте дупка до дупка. На пътищата нищо им нямаше и понеже им нямаше нищо, по-точно им липсваха дупките, направо се впечатлих. Нали и те са балканска държава, но пък пътищата им, някак не са като нашите. Тръгнах леко разочарована по тези пътища, но като гледах спретнатите им белосани къщи и зеленото на градините им някак ми стана мъчно за България. Родината ми малко ми посивя пред очите, а и стърнищата покрай, който минахме не бяха прекрасна гледка. И така като гледах техните „малки, спретнати” къщища, си спомних как преди година една гъркиня ме попита, защо нашите къщи не са боядисани. До тогава не бях обръщала внимание на този феномен, но когато се прибирам в България тази наша немарливост започна и мен да ме впечатлява.
И така замислена в сравненията между родното и чуждото балканско се изтърсих на гарата в Солун и тръгнах да си купувам билет. Обаче те си електрифицират железницата и междувременно бяха спрели да продават билети за Катерини на гишетата, а си бяха инсталирали автомати. На гишето за информация ми обясниха как да си купя билет и така се качих в новия влак, доста чист и препълнен и стигнах до Литохоро, едно село след Катерини, от където се прехвърлих на дизеловия влак до Лептокария – Пиериас в Димос Анатоликос Олимпос.
Както се оказа изминах 250 км за цели 7 часа, да бях яхнала охлюв сигурно щях да стигна по-бързо, но пък кога щях да разгледам северните гръцките села?
Пристигнах в хотела, където живееше майка ми, а тя, понеже не ме очакваше беше невероятно изненадана. Така се притесни, че не е сготвила, че направо ми стана жал, а аз не й казах, че пристигам, за да не се притеснява с излишни домашни шетни. Нали знаете, че домакинството не е моята най-любима стихия? Но като и’ разказах за поредното си приключение в гръцко, можа само да възкликне: „ Как пък все на теб ти се случват разни, такива неща?!”
П.П. И понеже на мен все ми се случват разни, такива неща следващия път може пак да ме зарази музата на писателското бездарие и да ви разкажа как минах през Олимп.

3 коментара:

  1. Този блог май не се поддържа вече :)? Жалко, супер история, с удоволствие ще прочета и другите.

    П.С. И благодаря за линка към Айляче.нет, аз съм администратора му :))

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  3. Вероятно и на други хора им изглежда така, но аз пиша, когато има какво да кажа, а не само заради самото писане. Не бих искала да го напълня с неща, които после ще искам да изтрия.

    ОтговорИзтриване

Възникна грешка в тази притурка

ТОЗИ ДЕН В МИНАЛО ВРЕМЕ

Възникна грешка в тази притурка
Възникна грешка в тази притурка
Възникна грешка в тази притурка