Моята малка лятна „Одисея” / I част/

Неплануваното пътуване, което трябваше да е с влак


Преди няколко дни ми се обади майка ми и ми съобщи, че е време да отивам в Гърция, защото на миналогодишния ми шеф му е писнало да ме чака и си търси работници. Но за първи път от 10 години не ми пукаше дали ще работя това лято или не. Затова реших да не бързам много и да си приключа работата в родината и след това да пътувам. Но вчера колежката ми каза, че и’ прекъсват договора и я пращат на борсата, а днес и един колега ме изненада с новината, че заместването му приключва с един месец по-рано. Просто вече си знаех, че аз съм следващия клиент на борсата, но просто щях да го отложа до края на август, защото чак тогава ми свършва отпуската, а пък и шефката ме пусна без никакви условия, заплахи или плитки номерца. Просто и на двете ни е ясно, че след 28 август аз няма да се върна.
Затова приключих всичките си задължения по начина на напускащ човек, т.е. изчистих си задълженията и личните вещи, за да не се налагана никой да ги изхвърля и щом се прибрах в къщи смъкнах куфара от гардероба, натъпках го с дрехи и се постарах да се приготвя за път без да вдигам много шум, т.е. исках колкото се може по-малко хора да разберат, че заминавам. Сутринта на 4 юли събудих снаха ми по-рано сутринта и и’ казах, че заминавам, та ако може да ми закара багажа до гарата. За човек, който живее в една къща с мен мога да кажа, че беше не просто изненадана, а слисана. А аз мислех, че чака с нетърпение мига, в който ще изчезна от погледа и’. Обаче, тя си имаше други сметки. Ако аз замина, тя трябва сама да се грижи за единствения и’ син, а това не е точно най-любимото и’ занимание. Така че изненадата, която и’ сервирах сутринта не се оказа толкова радостна, колкото си представях.
Все пак ми откара багажа до гарата и поне 100 пъти попита, защо ще ходя като не ми пазят работата, защо изобщо трябва да ходя и какво толкова има в тая Гърция, което го няма в България? Казах, че искам да си почина малко и просто малко да променя въздуха. Отговора беше: „Е…ати и въздуха имат и ш…. византийци.” Последното ми мина покрай ушите, защото аз заминавах и не ми пукаше какво ще става след мен, пък дори и да започнеше последният световен потоп.
В 09.15 часа се качих на влака и открих, че съм безкрайно щастлива. Заминавах. Знаех, че там, в Гърция, не ме чака нищо по-различно или по-интересно, само майка ми, на която вече и’ беше писнало от еднообразието на работещия емигрант със зелена карта.
Преди 10 години, когато дойде тук за първи път, беше приключение, поне докато взе документите, сега обаче не се случва нищо интересно – не се крие от полицията, не се притеснява, че ще приберат някоя позната – просто спокойствието се оказа скучно.
Във влака до Сандански беше пълна скука. Една софийска баба беше повела внучката си на почивка и намери за интересно да ме подложи на кръстосан разпит, ала виновна си, че си се родила, хайде сега, признай си всичко. Но за нейно съжаление на Сандански се качи една сръбкиня, омъжена за чех, с който живее в България. Абе живот, като сапунена опера. Просто взе думата, изпълни пространството и ме отърва от разпита. Добре, че се появи, защото нашите граничари ги беше хванала болестта „изрядни и последователни в работата”, поради което ни задържаха до плюс безкрайност на границата. За щастие, пък, гърците ги беше натиснало безхаберието и пуснаха влака по най-бързия начин. Изведнъж нещата започнаха да ми изглеждат прекрасни. Но това беше само за няколко минути. Докато се зарадвах и се разочаровах. Влака спря на Стримон и ни подканиха да слезем. Много скоростно ни натъпкаха в един автобус, като сарделки в консервена кутия и поехме към Тесалоники, Солуники или както си го знаем ние, към Солун.
Забелязахте ли че пътувах с влак? Поне в Благоевград със сигурност се качих на влак. От колата на снаха ми скочих на влака. Беше влак. Е това на гръцка територия се промени. Без да съм го искала или планувала се наложи да продължа с автобуса. Ами балканска ни работа. В средата на сезона ремонт на железниците. Направо се побърках.
Пътят ми до Солун направо се удвои, защото автобуса не вървеше по магистралата, а по някакви второстепенни пътища и обикаляше всички села наред чак до Солун. Като казвам второстепенни пътища не си представяйте дупка до дупка. На пътищата нищо им нямаше и понеже им нямаше нищо, по-точно им липсваха дупките, направо се впечатлих. Нали и те са балканска държава, но пък пътищата им, някак не са като нашите. Тръгнах леко разочарована по тези пътища, но като гледах спретнатите им белосани къщи и зеленото на градините им някак ми стана мъчно за България. Родината ми малко ми посивя пред очите, а и стърнищата покрай, който минахме не бяха прекрасна гледка. И така като гледах техните „малки, спретнати” къщища, си спомних как преди година една гъркиня ме попита, защо нашите къщи не са боядисани. До тогава не бях обръщала внимание на този феномен, но когато се прибирам в България тази наша немарливост започна и мен да ме впечатлява.
И така замислена в сравненията между родното и чуждото балканско се изтърсих на гарата в Солун и тръгнах да си купувам билет. Обаче те си електрифицират железницата и междувременно бяха спрели да продават билети за Катерини на гишетата, а си бяха инсталирали автомати. На гишето за информация ми обясниха как да си купя билет и така се качих в новия влак, доста чист и препълнен и стигнах до Литохоро, едно село след Катерини, от където се прехвърлих на дизеловия влак до Лептокария – Пиериас в Димос Анатоликос Олимпос.
Както се оказа изминах 250 км за цели 7 часа, да бях яхнала охлюв сигурно щях да стигна по-бързо, но пък кога щях да разгледам северните гръцките села?
Пристигнах в хотела, където живееше майка ми, а тя, понеже не ме очакваше беше невероятно изненадана. Така се притесни, че не е сготвила, че направо ми стана жал, а аз не й казах, че пристигам, за да не се притеснява с излишни домашни шетни. Нали знаете, че домакинството не е моята най-любима стихия? Но като и’ разказах за поредното си приключение в гръцко, можа само да възкликне: „ Как пък все на теб ти се случват разни, такива неща?!”
П.П. И понеже на мен все ми се случват разни, такива неща следващия път може пак да ме зарази музата на писателското бездарие и да ви разкажа как минах през Олимп.

КОЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ

Когато приближава Коледа, всеки се сеща за най-съкровените си желания и по свой собствен начин си поръчва подарък, който след няколко дни ще потърси под коледното дърво, украсено блестящо и очакващо пристигането на добрия старец, съпътствано от песента на вълшебните звънчета, които огласяват пътя на елените. После на това свещено място, за всяко дете, там, край елхата щеше да се съберат всички хора от семейството, които я бяха украсили с толкова надежда и нетърпеливо очакване, за да си намерят очаквания подарък.
А малко по-рано, в самото навечерие на Коледа с най-голямо удоволствие всеки от тях би протегнал ръце към топлината на камината, би се насладил на уханието на живия огън, смесено с уханието на домашния хляб и препечената, червена, суха чушка, би взел два ореха между дланите си и би ги счупил със собствени сили, само, за да задържи по-дълго усещането за истинското и неподправеното в този толкова специален ден, когато семейството се събира около огнището и ритуално си поделя пухкавия бял хляб.
Ще си припомнят невероятните ловджийски истории на дядо, ще послушат приказките на баба или просто ще си спомнят, че са били деца и че всичко това вече им се е случвало толкова много пъти, че една нощ, пък дори и толкова вълшебна като Коледа, не може да побере в шепите си толкова много спомени, някой се процеждат между по-ярките и падат в забравата, както пясъка в стар пясъчен часовник, после изчезват завинаги или за малко, но онези мигове на топлина, в която се сгушват всички от семейството сякаш остават да витаят из въздуха, като добри духове, който се развилняват точно в коледната нощ.
Коледа е онзи празник, които пристъпва с тихи стъпки към дома на всеки християнин, приканва го да намери най-доброто в себе си и около себе си и да преоткрие цялото си човешко благородство.
А там някъде в съзнанието на всяко дете се загнездва образа на един благ и справедлив старец, който има изключително важната задача да прецени добрината им и да награди усилията им да бъдат добри с най-желаните подаръци. До вечерта на Коледа той седи в своя люлеещ се стол и чете безбройните писма на малчуганите, преценява колко послушни са били и после им подготвя желания подарък.
Но тази Коледа щеше да е много трудна за добрия старец, защото той очакваше едно много специално писмо. Това от детето, което щеше да му пише за първи път и той трябваше на всяка цена да изпълни това желание, защото беше първото желание на едно самотно дете.
***
Същевременно на едно друго място и в едно друго време, на едно дете щеше да му се случи интересна случка, защото то не знаеше нищо за красивия Дядо Коледа, който показваше разни промоции по рекламите, тъй като нямаше как да ги гледа, нито пък се досещаше за тях. Това дете си нямаше коледно дърво, защото си нямаше нито своята детска стаичка, нито дори свой роден дом. Но то безумно вярваше, че някъде там из огромния свят има един Дядо Коледа, който изпълнява и най-съкровените, и най-трудните и най-неизпълнимите желания. За него просто беше зима и идваше Коледа. А каква зима беше само.
Зима, но от онези пухкави зими, за които сме чували и които все по рядко ни се случват. Имаше от онзи безкрайно бял, пухкав сняг, който хрупка като пресни солетки и е просто удоволствие да се пързаляш и дори като се почувстваш уморен да не ти се иска да влезеш и да се стоплиш до камината, а ти се иска да вдигнеш глава, да поемеш дълбоко въздух и да усетиш, цялата свежест на студения, щипещ бузите въздух.
Точно в този ден малкият палавник Гошко се беше измъкнал рано-рано от завивките, защото му се стори, че чу вълшебните звънчета на Дядо Коледа и реши, че е дошъл неговият вълшебен миг, в който някой ще е готов да изпълни и най-трудното, най-невъзможното и най-неизпълнимото, точно неговото, желание. Изровил беше, веднага, химикал и стара тетрадка от ученическата си чанта и беше написал първото в живота си писмо. И това писмо беше особено важно, защото щеше да го изпрати на самия Дядо Коледа и щеше да си поиска дом, стая и коледно дърво, но най-трудно му беше да напише писмото така, че да не изглежда, че иска твърде много и наведнъж.
Седнал на земята и тихо сгушен до леглото, което му бяха дали в детския дом за временно настаняване, Гошко стисна очички и се опита да си представи какво е да си има дом, не такъв временен, а дом като онзи на другите деца, които му бяха съученици от първи клас и бяха със семейство и дом, който идваха на училище с мама или баба, дори понякога ги докарваха татковците им с кола. Защото си помисли, че за да си го поиска, значи би трябвало да може да си го представи. Желанията не биха се сбъдвали, ако не бяха истински.
Гошко беше виждал много къщи - някои бяха големи, а други още по-големи, някои бяха малки и спретнати или пък много стари и небоядисани, едни му изглеждаха сиви, а други - още по-сиви. Беше виждал и блоковете, но някак си не можеше да си представи какво е апартамент, защото никога не беше влизал в апартамент, но като че най-трудно му беше да си представи какво е мама или баба да го хване за ръчичка и да го заведе у дома. Как ставаше това? Всеки ден виждаше как майки и баби водят деца на училище, дори виждаше как ги чакат след училище, за да ги заведат у дома, но как ставаше всичко това му беше толкова необяснимо, просто, защото не му се беше случвало.

***

Веднъж, когато беше в първи клас, се опита да си представи какво е да си има баба, като тази на Дани от неговия клас. Тази баба беше ниска, дебеличка със олющени обуща и пазарска чанта в ръка и всяка сутрин купуваше баничка на внучето си.
Гошко се огледа сред хората, които познаваше и забеляза, че лелката, която чисти втория етаж на дома за временно настаняване, малко прилича на бабата на Дани. Един ден я причака на стълбите и я попита:
- Леличко, може ли да те питам нещо много важно?
И когато тя му кимна утвърдително, той си пое дълбоко дъх, за да събере всичките си сили и я попита:
- Искаш ли да ми станеш баба?
А тя му обясни, че не може да му стане баба, защото си има свои деца и свои внуци. На Гошко му стана още по-тъжно и самотно и затова реши да я попита още нещо:
- А можеш ли да ми купиш баничка?
Той знаеше, че ще му дадат за закуска баничка още на другия ден, но просто искаше да знае какво е някой да му купи баничка, някой, който да прилича на бабата, за която си мечтаеше.
Тогава Гошко въздъхна тежко и си каза:
- Дядо Коледа, искам такава баба, същата като бабата на Дани.
Но миналата Коледа добрият старец не му беше донесъл желаната баба и Гошко реши, че не е получил подарък, само защото не е написал писмо, а не беше написал писмо, само защото тогава не можеше още да пише.

****

А сега, когато очакваше поредната самотна Коледа все по-често се опитваше да си представи какво е майка.
Преди няколко дни дойде майката на Асенчо. Той никога не я беше виждал, но му казаха, че е майка му и той и се радваше, за да го вземе, но тя не го взе, защото нямаше къде да го заведе, но му беше купила шоколадче и той си го изяде сам, защото беше от майка му.
В очите на Гошко тя беше много слаба, много висока и черна. Асенчо му каза, че не я харесва, но след като си беше изял шоколадчето.
А иначе, Гошко отдавна беше разбрал, че Асенчо си харесваше за майка леличката, която раздаваше закуските в столовата. Тя беше добра. Понякога даваше допълнително храна и нея всички я обичаха. Беше... никой не гледаше каква беше. Тя пазеше диета и разделяше нейната порция между послушните. Всички я обичаха и пред нея бяха послушни.
А Гошко си харесваше за майка една госпожа от училището. Всички казваха, че който не слуша свършва при нея и като се отиде при нея става страшно.
Той беше палаво дете, но много внимаваше да не направи беля, защото, ако идеше при нея тя щеше да си помисли, че е лош и нямаше да му стане майка, а за него това беше най-страшното нещо на света.
Всеки ден той заставаше близо до вратата на нейния кабинет, за да я види, просто да я погледне и да се почувства по-щастлив, защото щеше тайно да и' обещае, че ще е най-доброто дете на света.
Тя беше много хубава. Според преценката на Гошко тя носеше много красиви дрехи. Приличаше на есента. Имаше зелен костюм, но не онова пролетното свежо зелено, което се промъква между снежните преспи, когато пониква първото кокиче или онова зелено, което украсява розовия вишнев цвят, точно в онзи момент, когато розовото листче се отронва и полита към земята сякаш танцува валс; нито приличаше на онова лятното наситено зелено, което натежава пред очите през дните на най-голямата жега, а беше от онова зелено, което преминава в леко жълто и с оранжевия шал, който понякога го украсяваше, приличаше на най-красивото дърво в училищния двор. Тази жена му вдъхваше необяснима топлина и мекота и на Гошко му беше необяснимо странно защо всички деца се страхуват от нея. А като я погледнеше в очите виждаше само уморена добрина и не можеше да си представи, как тя можеше да е зла към някого.
Тя, неговата избрана майка, имаше светла коса, не беше точно руса, а просто истинска, кафява, не много тъмна и не много светла и Гошко не знаеше какъв е този цвят, но беше сигурен, че е като тази на Любимка.

****

А Любимка му беше съученичка и всички много я харесваха. Тя беше най-красивото момиченце и на Гошко му се налагаше да се сбива с някой всеки ден заради нея, защото си я беше харесал - за сестра .
Първият ден дори седяха заедно, но после ги разделиха, защото баща и не искаше тя да седи с него.
Гошко не беше виждал бащата на Любимка да я довежда или взима, както правеха родителите на другите деца, защото това беше работа на детегледачката. А всички казваха, че Любимка е от богаташко семейство. Но понеже нейните родители не идваха и никой не ги беше виждал, Гошко си представяше дома на Любимка като неговия, пълен с чужди хора и смяташе, че тя е като него, защото майка и я е оставила да я гледа някаква чужда жена. Следователно тя беше перфектната сестра.
Той често си говореше с нея. Казваше и, че има най-хубавата коса и най-хубавата рокля, и най-хубавата блуза, и... всички най-хубави неща и дори веднъж и каза, че иска да му бъде сестра, но тя май не го чу.
Всеки ден първо и казва, че е много хубава и има много хубава нова рокля.
Тя отговаря, че всичките и рокли са нови и красиви, след това се врътва на някоя друга страна, където не вижда Гошко пред себе си, а той отдавна си е решил, че се е врътнала, за да си покаже роклята, но тя после не се обръща към него, ама никога. Тя винаги така си се завърташе, а след това той винаги си отиваше на мястото. После дълго я гледаше как седи в другия край на стаята и после влизаше госпожата и започваше да ги учи на буквите, и после идваше междучасието и всичко се повтаряше. И така през цялото време откакто се познаваха.

****

Гошко дори беше успял да си хареса и татко. Когато го преместиха от стария дом в новия, го бяха качили в един микробус, шофьорът го почерпи с бонбонче и го попита:
- Как си, юнак?
Ето такъв татко искаше. Да кара микробус. Татковците на съучениците му имаха коли, а неговият, специално избран татко, караше микробус и го наричаше юнак.
Гошко отвори насълзените си детски очи, стисна химикала здраво, за да придаде увереност на разтрепераната от вълнение ръчичка и написа:
"Дядо Коледа,
Искам дом с майка и татко. Мама може и да е черна, а татко може и да не кара микробус. Аз много ще ги обичам и ще съм най-послушен на света."

„SMS за Мерцедес”

„SMS за Мерцедес”

или

„Отмъщението на Снежанка „

/съвременна приказка не за деца/

Имало едно време в сегашно време една Снежанка, на която всички и’ викали Снежка, а на галено Снежето. Тя работела като секретарка без договор във фирмата на Дядо и’ Мразов с название „Лапландия” - ООД, но той си имал и ЕТ под прикритие като дъщерна фирма с название „Дядо Коледа” и една офшорка „Санта Клаус” – абе, мафия от всякъде. Да не знаеш кой приватизира и кой краде... За прикритие на дейността си използвал благотворителната фондация „ Мери Крисмас” и раздавал китайски стоки и бразилски цитрусови плодове на всички страни-членки на световната организация за хуманитарна помощ „Блажени са вярващите”. И всичко си беше на световно равнище и даже два пруста по-нагоре, докато майката на Снежанка не се разболя. Полежа в една болница, после в друга и накрая си отиде без време.

Баща и’ взе каквото можа, избяга и се ожени за втори път.

Взе красавицата на звяра, която изплаши всички, взе му заплатата и я похарчи за пластични операции. Колкото повече операции си правеше толкова по-непозната ставаше. Един ден вместо да си бие ботокса в лицето улучи ябълката на Снежанка. Добре, че доктора от бърза помощ се сети, че я спаси от задушаването причинено от подмладяващата отрова, което друг лекар би сбъркал с астмата, от която страдаше вече 10 години по неизяснени причини.
Така плъзна клюката/приказката, че я е целунал..., а тя беше сигурна, че само я е обдишвал... после дядо и’ луднал и двамата млади се взели... Говори се, че три дни яли, пили и се веселили с кебапчета, домашна ракия и цигански оркестър...
Ето така се раждат приказките...от клюките...
Иначе – тя – Снежанка, де, си го знаеше нейния, най-умния, най-красивия...принц...де...от рода на тиквите, семейство Тиквеникови...
Тя и номерата си му знаеше...като квартален от малък град – контингента...
Първо беше живял – принца, не кварталния - с оная... Рапунзеловата, дето всички и’ викаха Марулата...Мара – професионалната банкетаджийка. Като млада се беше изявявала като водеща на програми по банкети, а сега се изявяваше като бизнес дама с кетърингова фирма и предлагаше украса с балони на всички сватби от града и селата в общината.
После местния обущар разправяше на ляво и на дясно, че същия този принц движи с оная блондинка, дето се прави на хигиениста в кметството – Пепеляшкова ли беше Пепелова ли беше... така и никой не разбра, защото всички си я знаеха като Русото Пепи.
И сега...принцът се жени за Снежето... То се даваха обещания – от ден до пладне, то се даваха клетви – за тоя що духа.
Дядо Мразов се изръси с апартамент, кола и спестовна книжка и.... се разчу, че принцът редовно навестява „спящата красавица”, по известна като Цецка – комшийката.
И ... едната приказка още не свършила...ииииииии клюката я настигнала...
Така Снежето си събра багажа от собствения си апартамент, който беше обявен за семейна собственост от съда и трябваше да бъде продаден, за да си разделят с принца семейното имущество... Делиха, каквото делиха и докато го делиха Снежето се оказа пак при дяда си като секретарка и тъкмо да се зарадва, че се е отървала от бързия 5 годишен развод и премина от местна семейна криза в световна финансова криза.
Бе тя винаги си е знаела, че дядо и’ си държи парите в американска банка, но никога не е знаела, че ще си тегли авоарите с цел да се пенсионира.
Съкрати седемте джуджета, прати ги на борсата, каза и’, че не и’ е плащал осигуровки, взе си куфара и хвана самолета за Бразилия, защото от там не екстрадирали...
Снежанка 3 дни се чуди какво да прави. Първо мислеше да смъкне перуката на Цецето на сред площада. Причака я и като я видя си каза:
- Ако и’ смъкна перуката моя п... ще и’ купи нова, а може и удължения на кичурите да и’ направи с парите от подялбата на семейното имущество, което беше подарък от дядо... бе, я да си носи русата перука!!!
После мислеше да залее колата на принца/просяка с киселина. Застана до блока и зачака. Чака, чака и дочака. Ония се появи. И като му видя талигата – стар внос, втора употреба от Германия и съжали, че е стояла 2 часа в засада да чака кола, която можеше да разглоби с един шут.
Тръгна си бавно и тъжно към квартирата и си мислеше само как ще изкара месеца след като плати сметките за тока и водата.
Точно в този момент видя как едно момче лепи обява на прозореца на магазина за телефони на GLOBUL. На обявата пишеше:

Търсим касиерка

Ето това си беше чист късмет. Снежето влезе вътре, поговори с шефа, който и’ беше съученик, примоли се и той къде от съжаление, къде заради доброто старо време я взе на изпитателен срок.
И така Снежето започна да си изкарва прехраната с труд. Взимаше толкова малко пари, че едва свързваше двата края и накрая реши да си отмъсти на целия свят.
Един ден точно в края на работното време, тя взе служебния телефон, избра номера на Нова телевизия, включиха я в предаването на Милен Цветков, защото само той иска да му се обаждат тъжни, нещастни и самотни...жени и съобщи:
- Коледа се отменя!!! Globul предлага промоция „ Мерцедес за SMS „
И така от едно изявление по телевизията се роди приказката „Сливи за смет”.

I'm not a star

I'M NOT A STAR!


I'm not a shiny star!
I'm only woman!
I'm not a fairy.
I'm real man.
Too real, too real...
Real - like song of rever.
real - like voice of wind.
I'm onli real woman.
I'm not a shiny star!
I'm only woman.
I haven't CRISTAL BALL,
but I have got a big soul.
Too big, too big...
Big - like a world ocean.
Big - like a golden sun.
I'm only woman.
I'm not shiny star!
I'm only man!
I'm not fairy!
I'm a little woman
and I haven't got all space.
I have got a home -my home,
Too my, too my...
My home - with fiarplace
My home - in my heart.

I'm only woman.