slider

23 ноември 2009

Приказа за ГОЛЕМИТЕ НЕЩА

Приказа за ГОЛЕМИТЕ НЕЩА

Скоро открих, че съм си загубила способността да разказвам, но реших да променя това положение и сега ще ви разкажа една приказка.
Това не е просто приказка, а е една от любимите ми приказки. Разказваше я дядо ми. Тя има интересен край, който за мен стой отворен вече 30 години.


Имало едно време една чорбаджийска дъщеря, която била единствено дете на баща си, щяла да наследи целия му имот и освен това, успяла да се омъжи за най-големия красавец на света. Той бил изключително красив, толкова красив, че на хората им спирал дъха като го видели, но имал един сериозен недъг, колкото била голяма красотата му, толкова била голяма и глупостта му. Веднъж баща и’ ги поканил на гости, но дъщерята се притеснила, че той ще разбере за какъв глупак се е омъжила и ще и’ се смее. Тогава седнала, мислила, мислила и най-накрая измислила, какво да подучи мъжа си, така че да не я изложи пред родителите и’. Повикала го и му казала:
- Като идем при татко ти ще говориш само за големи неща, за да не си помисли баща ми, че си голям глупак.
Отишли на гости, посрещнал ги царски старият баща, а вечерта майката и дъщерята отишли да си поговорят и оставили зетя да си поговори с тъста. Разказал как живеят и как се разбират, изслушал го бащата и тъкмо се успокоил, че чедото му е на добро място, глупакът се досетил, че трябва да се прави на умен и да говори за големи неща, че да не забележат, колко е глупав. И тогава решил да попита:
- А, тази голяма къща цялата ли е твоя?
- Да – отговорил стареца.
- Брей, че е голяма... Ако вземе да изгори, такъв огън ще пламне, че барем хубаво ще се стоплим.
Стареца не вярвал на ушите си, но решил да си замълчи и не казал на зет си, че е пълен глупак. Но глупакът не мирясвал и продължил да пита:
- Ами всички тези хора, тук ли работят?
- Да – отговорил стареца.
- Ако вземат един по един да измрат, барем ще се наядем пшеница.
Какво да стори стареца, разбрал, че дъщеря му си е взела голям глупак, но как да го каже на дъщеря си, която трябвало да го наследи?



Аз често смятам, че ако бях на мястото на бащата, бих казала, точно, какво мисля, но пък нямам деца и затова ми е интересно дали наистина всеки трябва да си замълчи според своите виждания, опасения и оправдания?
Но, от друга страна, се питам какво мога да спестя на един човек и какво могат или биха искали да ми спестят моите близки?
Размисъла както и отговорите на тези въпроси не са задължителни...

20 ноември 2009

ВРЕМЕ ЗА ЖЕЛАНИЯ

Време е за желания. Ако не вярвате погледнете календара! Започнаха коледните пости, а след месец ще дойде Коледа. И така..., ако сте били послушни време е да споделите желанията си. Искам да кажа, че в днешно време и Дядо Коледа си модернизира офиса и си включи интернет, пък и сайт си спретна http://www.santaclausbg.hit.bg/adres.html . Та почвайте да желаете. И моля желайте по много и красиво. Живея с надеждата, че добрия старец хвърля по едно око и към блогспот. Ако не знаете как да си пожелаете нещо може да разкажете някоя вълшебна или не толкова вълшебна приказка за Коледа. И не си мислете, че аз съм официалният представител на Дядо Коледа за този блог, защото не съм. А и подаръци не раздавам, защото съм много стисната, а пък награди не присъждам, защото ме мързи да решавам кой е по, по най. Така че хора напрегнете си мозъчните клетки и измислете нещо красиво, дори и да не е много смислено, защото за красотата не е задължително мисленето, тя си е красива.

13 ноември 2009

Ами сегааааааааа??????

Ами сегааааааааа??????


„Човек трябва да носи хаос в душата си,
за да може да роди танцуваща звезда.”
Ницше


Разхождам си се аз безгрижно из нета, цъкам си насам-натам и хоп, свежо конкурсче. Веднага реших, че това е баш като за мен. Хем съм писала повече отколкото съм чела, хем пак трябва да пиша. Е, как да не се включа?
Направо грабвам лапа и започвам. Ноооооо, се появи едно голямоооооо НО. Разбирайте много голямо. Трябва да пиша за герой и то не какъвто и да е герой, а за моя най-любим герой. Ами сега??????? Изведнъж разбрах, че нямам такова нещо като любим герой.
Ето, това вече е много сложен казус от вида на МИСИЯТА НЕВЪЗМОЖНА, защото тук следва един изключителен момент, в който ми се налага да си помисля, а ми се налага да си помисля, защото нещо не стана с идването на героя изведнъж, хей така, в празната ми глава.
И се замислих, мислих, мислих и си казах, така на моето вътрешно Аз и дори си го казах почти на глас, нали ние – разбирайте Мен и Аз се случва и да си общуваме в много редки случай, примерно да се понапсуваме, но днес си казах от Мен на АЗ:
- Защо ли не съм малко по-малка, примерно с 15-20 години, тогава знаех със сигурност, че любимият ми герой е „Синът на Зевс”, по известен като Александър Велики.
В онези смътни години на безславно умиращ социализъм и раждаща се уродлива демокрация знаех, че харесвам всичко онова, което символизира успеха, а Александър беше успял – да изпозаколи бая народ. Е и някои други успехи има, примерно в харченето на пари и ограбването на цели народи, но тези видове негови приноси към историята имат право да коментират по-умните от мен. Аз съм лаик и затова толкова по въпроса с много отдавна отминалите герои.
Но мисълта е аристократична и безпощадна гостенка и не си отива лесно от главата на онези неособено умните, които не постъпват твърде мъдро като си позволяват лукса, понякога, да се обърнат към нея и да я поканят. Та като се настани една мисъл в главата ми, като ме зачовърка из гладкия мозък, нямаше как да не стигна до Заратустра. Просто всички пътища водят към Ницще, когато най не ми трябва.
На тази моя глупава мисъл няма ли кой да и’ изкрещи:
“При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!”
А можех да си взема готварската книга и да превърна едно печено агне в главен герой на вечерта, примерно.
Но той, камшика, си бил наоколо. Точно пред очите ми - моята библиотека. Погледнах я и такова прозрение ми се стовари върху дребното количество мозъчни клетки, че направо щях да занемея, ако имаше с кой да говоря...
Бе, хора вие помните ли Поразяващата ръка? Тук трябваше да се сетя за Винету, но нещо не се получи. Спомних си Поразяващата ръка. Направо ме порази с невъзможността да си спомня какво толкова повече беше направил освен да счупи маса с един удар.
Е, може ли такива неща да ми се случват на мен?! На мен?! Дето преследвах един роман 4-5 години да си го купя и сега да се сетя за Поразяващата ръка...поне да се бях сетила за Белия зъб и за онзи дебел край на тояга, наречена живот, която учи най-жестоко на живеене...
А като се позамисля, не мога да си обясня и как пък не се сетих за една геройня? Нали по женски щеше да е нормално да се сетя за някоя – красива, добра, леко сълзлива...
Май все пак ми изплува една, но тя е мнооооооого далеч от сапунен мехур... Просто ми просветна като светулка в мрака ... Помните ли Пипи?
Ясно! Вече напълно се вдетених, пък и това, което не прилича на есе стана твърде дълго за изчитане, затова смятам да изгоня онази гостенка – мисълта – и да се пусна по течението на пълното безсмислие, не че успях да напиша нещо мноооого смислено, но поне се опитах.


П.П. Конкурса за това есе мина отдавна...
Възникна грешка в тази притурка

ТОЗИ ДЕН В МИНАЛО ВРЕМЕ

Възникна грешка в тази притурка
Възникна грешка в тази притурка
Възникна грешка в тази притурка